Читать «Стоманеният плъх в танц със смъртта» онлайн - страница 123

Ако преди това сърцето ми просто биеше силно, сега то престана изобщо да бие и се качи в зъбите ми. Обърнах се, преглътнах тежко, постарах се да не възкликна. Намръщих се и погледнах униформената фигура пред мен. Раменете. И отвърнах презрително.

— Бих могъл да ви задам същия въпрос, лейтенант. Вие какво търсите тук?

— Това е моят кораб, майоре.

— Това дава ли ви право да говорите на по-старши офицер с такъв тон?

— Извинявайте, сър, не видях отличителните ви знаци, но видях да минавате край комуникационната зала, а ние имаме заповед за нея…

— Абсолютно прав сте, лейтенант. Запечатана и никой по никое време не трябва да припарва до нея, нали?

— Тъй вярно.

Доближих лицето си до неговото, намръщих се и отбелязах с облекчение как пребледня. Трудно е да си намръщен и в същото време да говориш презрително, но аз успях.

— В такъв случай ще ви бъде приятно да научите, че на мен ми е заповядано да проверя дали вие изпълнявате задълженията си според буквата на устава. А сега ми кажете, къде е генерал Зенър?

— Там долу, майоре.

Обърнах се кръгом и тръгнах в посоката, която най-малко желаех. Бях сигурен, че лейтенантът ме наблюдава. Нямах избор. Ако се опитам да се измъкна от кораба, той може да се замисли за моето присъствие на него, да се усъмни, да вдигне тревога. А ако отида при генерала, всичките му съмнения ще изчезнат.

Разбира се, може би и аз щях да изчезна. Въпреки това тръгнах бързо към отворената врата и мърморещите гласове и без колебание влязох.

Офицерите в края на стаята бяха наведени над една карта и се съвещаваха. Зенър беше с гръб към мен.

Обърнах се рязко надясно и видях полици с книги до преградата. Без да се колебая, отидох до нея и плъзнах ръка по томовете. Не можех да видя заглавията от потта, която капеше в очите ми. Взех една наслуки. Обърнах се и тръгнах обратно към вратата, като хвърлих поглед на групата офицери.

Не ми обърнаха никакво внимание. Вървях бавно, наострил уши, но не можах да чуя нищо, освен мърморенето на един или двама идиоти, което е задължително при всеки разговор между военни.

Когато излязох в коридора, лейтенантът тъкмо се изгубваше от поглед. Вървях нито бързо, нито бавно до стълбата между палубите. Чаках алармените звънци да зазвънят. Макар че може би нямаше да ги чуя от туптящите удари на кръвта в ушите си. До последната палуба и до отворената врата и приветливата тъмнина на нощта зад нея.

Часовоят подскочи във въздуха, а сърцето ми го последва.

И се приземи, вдигнал оръжие за почест. Отвърнах му с небрежен поздрав и се спуснах по стълбата на земята. Още едно махване и тръгнах по изгорялата трева, очаквайки куршум в гърба.

Не дойде. Стигнах до сенките в края на игрището, пъхнах се в тях и се облегнах на ствола на едно дърво. И въздъхнах така, както не бях въздъхвал никога преди. Когато вдигнах ръка да избърша потта от челото си, разбрах, че все още държа книгата.

Книга? Каква книга? О, книгата, която бях взел от каютата преди четиристотин и дванайсет години. Вдигнах я, присвих очи и прочетох заглавието й на светлината от далечните лампи.