Читать «Стоманеният плъх в танц със смъртта» онлайн - страница 124
Хари Харисън
Изпуснах книгата от безволевите си пръсти, гърбът ми се плъзна бавно по дървото, докато седнах на земята.
Двайсет и пета глава
Почивах в тъмнината, потта по тялото ми изсъхна, опитах се да не мисля за ветеринарната практика за роботизираните коне… и се замислих за значението на затворената врата на комуникационната зала.
Не беше запечатана, за да не мога аз да вляза в нея. Давах си ясна сметка, че другите, и в частност Зенър, не се страхуваха от моето присъствие. Например готовият да се бие капитан, когото бях срещнал рано вечерта. Не, Зенър я беше затворил поради свои собствени съображения. Какви бяха те? Трябваше да тръгна от очевидното.
Вратата на този кораб беше запечатана, така че вероятно всички комуникационни зали на всички космически кораби са запечатани. Нямаше никакъв смисъл да е запечатана само една. Защо? Изглежда, за да прекъснат комуникациите. Между кой и кого? Или, всъщност между кого и кой? Не можеше да е за прекъсване на планетарните комуникации. Те бяха все още необходими за не много успешното нахлуване. Но за това са достатъчни наземните радиостанции. Явно комуникационните зали на космическите кораби бяха запечатани, което означаваше, че са прекъснати комуникациите между кораби. Това нямаше голямо значение, тъй като целият флот вече се бе приземил.
Оставаше само междузвездната комуникация. Разбира се! Бързото заминаване, пазенето в тайна на целта. Зенър знаеше, че Галактическият съюз е подире му, знаеше, че те могат да го спрат, ако разберат къде отива. Или къде се намира планетата. Значи нашествието беше лично негово дело. Авантюра в междузвездното пространство. И без какъвто и да е риск, срещу невъоръжен неприятел. Зенър беше наясно, че Галактическият съюз има шпиони, всички онези детекторни коли бяха свидетелство за това. Той бе убеден, че аз работя за Съюза и че в неговата армия може да има и други агенти на Съюза. Така че комуникациите са прекъснати до успешното завършване на нападението. След това Галактическият съюз не можеше нищо да направи.
Това беше добре за нашествието… но много лошо за мен. Бях изпратил радиосъобщение за помощ, което сега пътуваше на куц крак през междузвездното пространство с жалката скорост на светлината. По-добре да забравя за него. И да се простя засега с надеждата за изпращане на съобщение със свръхсветлинна скорост. Налагаше се да мисля като местен жител. Може би щях да прекарам остатъка от живота си на тази планета. Ако останех тук, не исках военните главорези на Зенър да вървят по петите ми. Дезертьорство, това беше името на играта. Трябваше да откъсна армията му от него. Когато всички наборници се разпръснат из страната, ще обмисля следващата си стъпка. Която не се поддаваше на обмисляне. Може би трябваше да отворя спиртоварна и да доставям безплатно алкохол на неговите офицери и сержанти? От онова, което бях видял, може би с подходящо поощрение до една година всички щяха да умрат от цироза.
