Читать «Стоманеният плъх в танц със смъртта» онлайн - страница 122

Или пък беше? Въпреки желанието ми бързо да се махна, стоях там и размишлявах. И мразех идеята, която започна да се оформя. Офицерите минаваха през овъгленото спортно игрище и отиваха към космическия кораб, в който се бях опитал да вляза. В този момент идеята кристализира и аз още повече я намразих, защото тя може би щеше да успее. С голямо усилие потиснах крещящите спомени, които застрашаваха да ме завладеят, размърдах крака и тръгнах напред. Подир офицерите на игрището.

Ако някой от тях се обърнеше назад, бях загубен. Но това бе почти невъзможно. Тяхната задача в живота беше да гледат право напред и да прегазват всичко и всеки, който се изпречи на пътя им. Те вървяха напред, а аз вървях след тях и все повече ги настигах. Всеки случаен наблюдател щеше да види група офицери и един след тях, бързащ да ги настигне.

Когато достигнаха стълбата на кораба, вече бях точно зад тях и гледах как с достойнство се изкачват. Макар все още да бързах, не вървях чак толкова бързо. Наближих часовоя пред стълбата, точно когато те се изгубиха от поглед.

— Генералът — извиках аз. — Пристигна съобщение за него. Спешно е!

Махнах с ръка, извиках още веднъж и се втурнах покрай часовоя, който направи единственото нещо, което беше длъжен да стори: отдаде чест. Нагоре по стълбите, сега много по-бавно, влачейки крак, стара рана от войната, знаете. Никой не се виждаше. Задъхан, стигнах до отворената врата.

— Генералът, къде е той?

— В капитанската каюта, сър — каза часовоят.

— Онази, която е близо до комуникационната зала на този тип кораб?

— Точно тя, майоре, на същата палуба, номер девет.

Забързах към най-близката стълба и тръгнах по нея. Все по-бавно и по-бавно. Корабът беше тих, празен, но чух отгоре да долитат гласове. Достигнах следващата палуба и я пресякох до стълбата на отсрещната страна. Там спрях и преброих бавно до сто.

— Ти си смел, безразсъдно смел дявол, Джим — промърморих и категорично се съгласих със себе си. — Побързай.

Над мен беше голямата палуба номер девет. Внимателно подадох глава над стълбата и се огледах. Никой не се виждаше, но откъм коридора се чуваха гласове. Вратите бяха номерирани. На една от тях имаше табелка. „КОМУНИКАЦИОННА ЗАЛА“.

„Сега или никога, Джим. Огледай се. Никой не се вижда. Поеми дълбоко дъх. Поеми дълбоко дъх. Какво е това силно чукане? Просто сърцето ти с обичайната за случай като този паника. Не му обръщай внимание. Качвай се горе, иди при вратата, хвани дръжката.“

Освен ако дръжката не е отрязана. Стоманени решетки бяха завинтени с болтове към вратата и заварени към касата. Комуникационната зала беше запечатана, затворена, недостъпна, плътна.

Докато отбелязвах тези факти и се мъчех да ги осмисля, до ухото си чух глас:

— Вие! Какво правите тук?