Читать «Портретът на моя двойник» онлайн - страница 30

Но сега ме е страх! Нещо ще се случи! Дали не флиртувам с предчувствието си?

Ето третата карта. Зная по ноти какво предстои, но пак ме е страх. Тъкмо защото зная.

Този Отдясно дава с механично спокойствие. Неговата вечна маска ми опротивява и аз толкова искам на негово място да бъде милият, сладък Пецо с вечните си разсъждения за моите щуротии — и за нашия бъдещ вестник, в който няма да има нищо от Шефа и от моя покер.

Четвърта карта! Аз ще получа кента, но с тираж чрез две карти за кент флеш. Хиената ще има сервиран кент флеш. Той вероятно чака петата карта. Тя е странична. Ето, виждам как подлецът стиска картите по-здраво, пръстчетата му се свиват. Значи, това е белег, когато има силна карта. Той чака петата карта. Ще получи точно тази, която желае. Точно тази! Да му е сладко!

Моето вълнение започва да стихва. Страхът ми преминава в отмаляване. Зная, че след това ще дойде безразличието. Оня миг на пълно обезсмисляне и тъпота. Дали духът ми не се подготвя за някаква зла изненада, дали всичко това не е предчувствие за неочакван нещастен край, дали банкнотите, които се намират пред мене, няма да потънат завинаги в бездънните джобове на Хиената…

Видях го! При петата карта пръстите му още по-силно се свиха. След това той започна да ги реди точно както всеки път. Едни и същи движения. Какъв страшен тип! Нищо друго не издава огромната сила на картите, които държи. Просто невероятно. Нечовешко!

Гледам с жал моята нещастна кента. Ще хвърля две карти и ще получа кент флеш, по-голям от неговия. Дори не си го представям. Нито желая да си го представям. Сега копнея за спокойствие, някакво много просторно, всепоглъщащо спокойствие. Къде ли мога да го намеря?

Като дете скитах нагоре към Боянските ливади. През тия дни тревата (каква трева ставаше тогава!) се вдигаше цял метър и аз лягах в нея и зяпах небето, и се смеех, и бях изпълнен с толкова радостни предчувствия. Беше някакво самоусещане на живота, на неговото тихо пъплене в моето тяло, в кръвта ми. Всичко ми беше толкова приятно, толкова хубаво. Никога не съм и помислял, не съм си и представял, че ще се затворя в такава мръсна, тютюнджийска стая, че ще вися цели дни и нощи над шарени хартийки и ще смятам това за нещо сериозно… Боже мой, аз не съм аз, аз съм някой друг или както казваше един луд: „Мен са ме сменили! Кога? Когато съм отсъствувал, са ме подменили, друг са вкарали в същото тяло! Друг!“

Глупости. Откога станах такъв? А може би такъв съм бил винаги, а е трябвало само да се проявя. За проявители са послужили Шефа и Този отдясно…

В този момент нищо друго не желая освен спокойствие… Готов съм да се откажа от играта, както съм готов да се откажа и от очерците си. Но и да не се откажа, те ще ме откажат. Никой вече не търпи евтини менти, никой не чете тия бозаджийски истории и времето на моя очерк, изглежда, си отиде, както си отиде Шефа. Но той отиде нагоре, а аз отидох надолу…