Читать «Портретът на моя двойник» онлайн - страница 29

Аз съм неспокоен. Ръцете ми треперят, чувствувам как ми пролазват студени, неприятни тръпки и езикът ми е изсъхнал, лепне.

Бъркам непрекъснато. Изучил съм се и правя факирско разбъркване на картите. При мен не може да има никакво съмнение в разбъркването. Въпреки това Хиената бди. Той е навел разплутото си лице, присвил е тия никакви рижави вежди и дебне.

— Много ги бъркаш! — забелязва бай Петко.

— Да се нареди нещо! — отвръщам аз. Когато желаеш някой да не ти повярва нещо, кажи му направо истината.

— Сега — казва бай Петко замечтано — да ви се падне на вас по едно каре, а аз да направя нисък кент флеш. Ще ми върнете парите, дето цяла година сте ми ги взели!

— А ти това ли искаш? — хиля се аз, а нервите ми ме друсат неспасяемо. Голям пожар ще стане!

Моят ортак се връща с водата и я поставя пред Хиената. Аз разбърквам за последен път картите, сека и ги тупам пред Този отдясно. Той заема мястото си, изважда носната кърпа, за да си избърше ръцете от водата, Хиената посяга към чашата, а моят ортак прибира кърпата си. Сега вече успях да видя как стана смяната. Той извади с лявата си ръка колодата заедно с кърпата, избърса си ръцете с нея, в момента, когато Хиената поднесе чашата към устата си, той взе с дясната ръка картите, които бяха за раздаване, преспокойно ги сложи в кърпата, като освободи другата колода и напъха кърпата и сменените карти в джоба си. Хиената допи водата. Бай Петко зорко гледаше. Разбира се, не видя нищо.

— Сечени ли са? — пита ме Този отдясно.

— Да! — отвръщам.

Започваме! Започваме! Бог на помощ!… Първа карта… втора карта…

Изведнъж ме обзема страх. Не напрежение, не безпокойство, а див, непреодолим страх, почвам да треперя. Към мене приближава смъртоносна заплаха, аз нямам къде да се дяна, моето наказание е неизбежно. В главата ми няма никаква мисъл, волята ми е разхлабена докрай и не съм способен да се владея. Това е същият оня страх, който ме преследва отдавна, отдавна, от юношеските ми години, всевластен безпричинен страх. Някой броди в тъмното, някой приближава към леглото, нечия студена ръка докосва челото ми, аз виждам светещи страшни очи и раззината беззъба уста и почти чувам ужасен бабешки кикот, и нещо друго приближава към гърлото ми, плъзва змийската студенина по гърдите ми… и припадам.

Аз съм най-страхливия човек на света. Толкова ме е страх, че преди да си легна, надничам в гардероба, завирам се под кревата, проверявам вратите дали са заключени и цял треперя. А в един миг на пълна безпомощност и голота сам започвам да вия и съм готов да се хвърля в краката на всеки спасител и бог.

Най-ужасно се боя от смъртта. При мисълта, че все някога ми предстои да престана да съществувам, аз се разболявам, всичко пред мен се обезсмисля и не съм в състояние да върша каквото и да е. Затова не мога да понасям болни, мъртви, ковчези и прочие. Те направо ме отвращават, както ме отвращава бъдещият ми собствен труп. Аз още сега чувствувам студенината на тази гадост и ми се ще да се самозапаля.

Мисълта за смъртта обаче ме прави и невероятно свободен. След като ме уплаши, в края на моята уплаха изведнъж се освобождавам от тялото си и започва моето безумно въргаляне из вселената. Аз се опитвам да правя всичко, което ми хрумне и да се втурвам във всички възможни посоки. Като че имам някаква плазмична способност да се превръщам в каквото си искам…