Читать «Двойни убийства» онлайн - страница 27

— Това обяснява ли защо си в Ричмънд? — запитах, докато нанасях марината върху филето.

— Да. Случаят Харви.

Не отговорих.

— Марино не се е променил.

— Говори ли с него? — погледнах към нея.

Тя ми отговори с кисела усмивка:

— Опитах. А и с няколко от другите следователи. Разбира се, и с Бентън Уесли. С други думи — забрави.

— Е, ако това ще те накара да се почувстваш по-добре, Аби, и с мен никой не споделя много. Но това да не се записва.

— Целият ни разговор няма да се записва, Кей — каза тя сериозно. — Не съм дошла при теб, за да те тормозя за информация.

Аби замълча за момент.

— Наясно съм с това, което става тук, във Вирджиния. Бях по-загрижена от редактора ни за тези случаи, докато не изчезнаха Дебора Харви и приятелят й. Сега вече работата стана напечена.

— Не съм изненадана.

— Не съм съвсем сигурна откъде да започна. — Тя изглеждаше неспокойна. — Има някои неща, които не съм споделяла с никого, Кей. Но имам чувството, че се движа по повърхност, където определени хора не желаят да ме виждат.

— Май не схващам много добре — казах аз и взех питието си.

— Аз също. Започнах да се питам дали не си въобразявам разни работи.

— Аби, прекалено си загадъчна. Моля те, обясни ми за какво става дума.

Тя си пое дълбоко дъх, извади цигара и отговори:

— От дълго време се интересувам от смъртта на тези двойки. Проведох известни разследвания, а от самото начало реакцията на моите действия е странна. Надминава обикновеното неохотно отношение, с което се сблъсквам в полицията. Щом заговоря по въпроса, хората просто ми затварят телефона. А миналия юни имах посещение от ФБР.

— Моля? — изоставих работата си и я изгледах внимателно.

— Спомняш ли си тройното убийство в Уилиямсбърг? Майка, баща и син, застреляни по време на грабеж.

— Да.

— Пишех статия за това и трябваше да отида до Уилиямсбърг. Знаеш, че когато напуснеш шосе 64, ако завиеш надясно, се отправяш към колониален Уилиямсбърг. Но ако завиеш наляво от отбивката, стигаш до задънен край при входа на лагер „Пиъри“. Не мислех и направих погрешния завой.

— И аз съм го правила един-два пъти — признах.

Тя продължи:

— Отидох до будката на охраната и обясних, че съм объркала пътя. Доста зловещо местенце между другото. Господи. Всички онези гигантски предупредителни знаци, които гласят „Тренировъчна дейност на въоръжените сили“, „Влизането тук показва съгласие да бъдат претърсени вещите ви и самите вие“. Почти очаквах екип за бързо реагиране, съставен от неандерталци в маскировъчни дрехи, да изскочи от храстите и да ме завлече някъде.

— Полицаите в базата не са особено дружелюбни — забелязах аз, леко развеселена.

— Е, аз не губих време да изчезна оттам — каза Аби. — Всъщност бях забравила за инцидента, докато четири дни по-късно двама агенти на ФБР не се появиха в „Поуст“, търсейки ме. Искаха да знаят какво съм правила в Уилиямсбърг, защо съм отишла до лагер „Пиъри“. Очевидно номерът на колата ми е бил записан и проследен до вестника. Беше доста странно.

— Защо пък ФБР ще се интересува от това? — попитах. — Лагер „Пиъри“ е на ЦРУ.