Читать «Двойни убийства» онлайн - страница 25

— Защо? Смяташ, че и тя може да умре? — запита Марино скептично.

— По-възможно е да изгуби самоконтрола си и да стане ирационална.

Загрижеността на Уесли за доброто психическо състояние на Пат Харви може и да бе искрена, но на мен ми изглеждаше пресилена. Докато пътувахме обратно към Ричмънд, не можех да спра да се тревожа, че причината, поради която Бентън искаше да ни види тази вечер, нямаше нищо общо с благополучието на изчезналата двойка.

— Струва ми се, че съм манипулирана — признах най-после, когато Ричмънд се очерта на хоризонта.

— Добре дошла в клуба — каза Марино раздразнено.

— Наясно ли си какво всъщност става?

— О, да — отговори той, щракайки запалката си. — Имам известни подозрения. Смятам, че шибаното ФБР е надушило нещо, което ще накара някой важен човек да изглежда доста зле. Имам странното чувство, че някой иска да се покрие, а Бентън е попаднал в центъра на бъркотията.

— Ако той е попаднал, същото се отнася и за нас.

— Точно така, док.

Изминаха три години откак Аби Търнбул се появи в офиса ми с букет от свежи перуники и бутилка великолепно вино. Беше денят, когато тя дойде да се сбогува, след като беше подала оставката си в ричмъндския „Таймс“. Потегляше към Вашингтон като полицейски репортер на „Поуст“. Обещахме си да поддържаме връзка, както правят хората в подобни случаи. Срамувах се, че дори не помня последния път, когато съм й се обадила или съм й драснала няколко реда.

— Искаш ли да те свържа? — питаше Роуз — секретарката ми. — Или да запиша съобщението?

— Ще говоря с нея — отговорих. — Скарпета — обявих гръмко по навик, преди да успея да се спра.

— Все още звучиш ужасно началнически — прозвуча познатият глас.

— Аби! Съжалявам — засмях се аз. — Роуз ми каза, че си ти. Както винаги съм по средата на още петдесетина неща и май напълно съм забравила изкуството да се държиш дружелюбно по телефона. Как си?

— Чудесно. Ако не броиш факта, че броят на убийствата във Вашингтон се утрои, откак се преместих тук.

— Съвпадение, надявам се.

— Наркотици. — Гласът й звучеше нервно. — Кокаин, крак и полуавтоматични оръжия. Винаги съм смятала, че най-лошо е положението в Маями. Или Ню Йорк. Но чудесната ни столица е най-зле.

Погледнах часовника и отбелязах времето на обаждането в списъка. Отново по навик. До такава степен бях привикнала да попълвам списъците с обажданията, че посягах към тях дори когато фризьорката ми се обаждаше.

— Надявах се, че днес си свободна за вечеря — каза тя.

— Във Вашингтон? — запитах озадачено.

— Всъщност аз съм в Ричмънд.

Предложих да вечеряме у дома, взех си куфарчето и се запътих към бакалницата. Бутах количката из магазина и се чудех на какво да се спра. Най-после избрах две филета и зеленчуци за салатата. Денят беше прекрасен. Мисълта, че ще видя Аби, подобряваше настроението ми. Реших, че вечер, прекарана със стар приятел, е добро извинение отново да се заема с готвене.