Читать «Двойни убийства» онлайн - страница 28

— ЦРУ няма изпълнителна власт в Съединените щати. Вероятно точно заради това. Може ония кретени да са били агенти на ЦРУ представящи се за хора на ФБР. Кой може да каже какво всъщност става, когато си имаш работа с онези откачалки? Освен това ЦРУ никога не е признавало, че лагер „Пиъри“ е основната им тренировъчна база, а агентите, които ме разпитваха, въобще не споменаха за ЦРУ. Но знаех каква е целта им, а и те знаеха, че аз съм наясно.

— Какво още те питаха?

— Най-вече искаха да разберат дали пиша нещо за лагера „Пиъри“ и опитвала ли съм да се вмъкна вътре. Казах им, че ако съм имала намерение да се вмъкна, щях да постъпя малко по-хитро, отколкото да отида направо до будката на охраната, а и макар в момента да не работя върху нещо, свързано с ЦРУ, вероятно би трябвало да се замисля по въпроса.

— Сигурна съм, че това ги е зарадвало — казах сухо.

— Не им мигна окото. Знаеш ги какви са.

— ЦРУ са параноидни, Аби, особено по отношение на лагера „Пиъри“. Дори щатската полиция и медицинските хеликоптери нямат право да летят над него. Никой не може да наруши въздушното им пространство или да премине зад будката на охраната, освен ако самият Исус Христос не е казал някоя добра дума за него.

— Ти също си обърквала пътя, а и немалко туристи са го правили — напомни ми тя. — Но хората от ФБР никога не са идвали да те търсят, нали?

— Не. Но аз не работя за „Поуст“.

Свалих пържолите от скарата и Аби ме последва в кухнята. Продължи да говори, докато аз сервирах салатите и сипвах виното.

— Откак онези типове идваха при мен, започнаха да се случват странни неща.

— Например?

— Струва ми се, че телефоните ми се подслушват.

— На какво се базираш?

— Започна се с домашния ми телефон. Говоря си с някого и чувам нещо. Също и в работата, особено напоследък. Прехвърлят ми разговора и през цялото време имам чувството, че някой подслушва. Трудно е да се обясни. — Аби нервно подреди приборите си. — Някаква неподвижност, шумна тишина, опиши го както искаш. Но е там.

— Други странни неща?

— Ами имаше нещо преди няколко седмици. Стоях пред аптеката близо до площад „Дюпон“. Трябваше да се срещна там с един информатор в осем вечерта. Щяхме да си намерим някое спокойно местенце, да седнем да вечеряме и да поговорим. Видях някакъв човек. Късо подстриган, облечен в яке и джинси, хубав. Премина покрай мен два пъти за петнайсет минути, докато стоях на ъгъла. Мярнах го и по-късно, когато ние с моя човек отивахме към ресторанта. Знам, че звучи налудничаво, но определено имам чувството, че ме следят.

— Виждала ли си този човек преди?

Тя поклати глава.

— А оттогава виждала ли си го?

— Не — отговори Аби. — Но има и още нещо. Пощата ми. Живея в кооперация. Всички пощенски кутии са долу във фоайето. Понякога получавам разни неща с печати, които са абсолютно безсмислени.

— Уверявам те, че ако ЦРУ се занимаваше с кореспонденцията ти, не би разбрала за това.

— Аз не казвам, че пощата ми изглежда отваряна. Но в няколко случая разни хора — майка ми и литературният ми агент — се кълнат, че са изпратили дадено писмо на определен ден, но когато аз най-после го получа, датата на печата не отговаря на посочената от тях. Закъснения. С дни, със седмици. Не знам — замисли се тя. — Вероятно бих предположила, че това се дължи на немарливостта на пощенските служби, но заедно с всичко друго, което става, вече започвам да се тревожа.