Читать «Двойни убийства» онлайн - страница 26

Стигнах до вкъщи и започнах работа енергично. Смачках пресния чесън в купа с червено вино и зехтин. Макар майка ми винаги да ме беше мъмрила за „съсипването на добра пържола“, изпитвах увереност в кулинарските си способности. Честно казано, правя най-добрата марината в града и няма парче месо, което да не бъде подобрено от нея. Измих бостънските марули и ги изсуших върху хартиени кърпи, нарязах гъби, лук и последния хановерски домат, като с неудоволствие си мислех, че трябва да се погрижа за грила. Не можех повече да отлагам задачата и излязох на терасата.

Докато разглеждах цветните лехи и дърветата в задния си двор, за момент се почувствах като беглец в своя собствен имот. Грабнах препарата за почистване и гъбата и енергично започнах да търкам градинските мебели. После се захванах със скарата, която не бях използвала от съботната нощ през май, когато ние с Марк бяхме заедно за последен път. Атакувах яростно мазнината, докато лактите ме заболяха. Образи и гласове нахлуха в мислите ми. Спор. Скандал. После оттегляне в гневно мълчание, което приключи със страстно любене.

Едва познах Аби, когато пристигна в дома ми малко преди шест и половина. Докато работеше като полицейски репортер в Ричмънд, косата й стигаше до раменете и имаше сиви кичури, които й придаваха запуснат и неподдържан вид, и това я правеше да изглежда по-стара от нейните четиридесет и няколко години. Сега сивото го нямаше. Косата й беше късо подстригана в елегантен стил, подчертаващ фината структура на лицето и очите й, които бяха в различни нюанси зелено. Смятах тази несиметричност за много интересна. Облеклото й се състоеше от тъмносин копринен костюм и бяла копринена блуза. В ръката си носеше елегантно черно кожено куфарче.

— Изглеждаш съвсем по вашингтонски — казах и я прегърнах.

— Толкова се радвам да те видя, Кей.

Аби помнеше, че обичам скоч, и беше донесла бутилка „Гленфидич“. Не загубихме много време, за да я отворим. После седнахме да си пием питиетата на терасата и говорехме, без да спираме, докато аз приготвях скарата под тъмнеещото лятно небе.

— Да, в някои отношения Ричмънд ми липсва — обясняваше Аби. — Вашингтон е вълнуващ, като изключим боклуците. Реших да се поглезя и си купих „Сааб“. Вече веднъж го разбиха, откраднаха му фаровете, изпочупиха вратите. Плащам по сто и петдесет кинта на месец, за да паркирам проклетото нещо, а паркингът се намира на четири преки разстояние от апартамента ми. А при „Поуст“ паркирането е изключено. Ходя на работа пеша и използвам служебна кола. Да, Вашингтон определено не е Ричмънд. Но не съжалявам, че отидох — добави тя с пресилена увереност.

— Още ли работиш и вечер?

Пържолите зацвърчаха, когато ги поставих на скарата.

— Не. Вече е ред на други. Младите репортери препускат след здрачаване, а аз ги следвам през деня. Викат ме след края на работното време само ако става нещо наистина голямо.

— Редовно чета статиите ти — казах. — В кафенето продават „Поуст“. Обикновено си го купувам на обед.

— Аз невинаги знам върху какво работиш — призна тя. — Но съм наясно с някои неща.