Читать «Двойни убийства» онлайн

В събота, последния ден на август, започнах работа преди разсъмване. Не видях леката утринна мъгла да се вдига от тревата или небето да просветлява, преди да стане яркосиньо. През цялата сутрин стоманените маси бяха заети от трупове, а в моргата няма прозорци. Денят на труда в град Ричмънд започна с няколко катастрофи и престрелки.

Беше два следобед, когато най-после успях да се върна в дома си в Уест енд и да чуя, че Бърта работи в кухнята. Тя чистеше вкъщи всяка събота и от предишните ми инструкции знаеше, че не трябва да обръща внимание на телефона, който току-що бе започнал да звъни.

— Не съм тук — казах високо, докато отварях хладилника.

Бърта спря да чисти.

— Звъня и преди минута — каза тя. — А и малко по-рано. Същият мъж.

— Никой няма вкъщи — повторих.

— Както кажете, доктор Кей.

Четката отново се задвижи по пода.

Опитах се да игнорирам безплътното съобщение, което се носеше от телефонния секретар и нарушаваше спокойствието в слънчевата кухня. С настъпването на есента започвах да се запасявам с хановерски домати, които през лятото приемах за нещо естествено. Бяха останали само три. И къде беше салатата с пиле?

Сигналът на телефонния секретар бе последван от познатия мъжки глас:

— Док? Марино е…

О, господи, помислих си, докато нервно затръшвах вратата на хладилника. Детектив Пийт Марино от ричмъндския отдел „Убийства“ беше излязъл из улиците още в полунощ и преди малко го бях видяла в моргата, докато вадех куршумите от един от неговите случаи. Вече трябваше да е на път към езеро Гастън за планирания за уикенда риболов. Аз самата очаквах с нетърпение свободното време, за да поработя в двора си.

— Отдавна се опитвам да те открия, но трябва да тръгвам. Пробвай пейджъра ми…

Гласът на Марино звучеше разтревожено.

Вдигнах слушалката.

— Тук съм.

— Това ти ли си, или проклетата ти машина?

— Отгатни — отговорих рязко.

— Кофти новини. Намерили са друга изоставена кола. В Ню Кент, на мястото за отдих на шейсет и четвърта магистрала, в западна посока. Бентън току-що ми се обади…

— Още една двойка? — прекъснах го, напълно забравила плановете си за деня.

— Фред Чейни, бял, деветнайсетгодишен. Дебора Харви, бяла, деветнайсетгодишна. За последен път са ги видели около осем часа снощи, когато са потеглили от ричмъндската къща на Харви на път към Спиндрифт.

— И колата е в западното платно? — запитах учудено, защото Спиндрифт, Северна Каролина, е на три и половина часа път, на изток от Ричмънд.

— Аха. Изглежда, са се движили в обратната посока — към града. Патрул е намерил колата, джип чероки, преди около час. Няма и следа от хлапетата.