Читать «Панаирът» онлайн - страница 4

Години наред Елън копнееше за деня, в който ще напусне своя дом; очакваше измъкването си с нетърпението, с което затворникът очаква свободата си. Но сега, след като сама си беше господар, след като повече от година не беше усещала желязната ръка на майка си, бъдещето й изглеждаше, колкото и да е невероятно, по-лошо отпреди. Много по-лошо.

Нещо почука на прозореца.

Елън се извърна и уплашено вдигна поглед. Взря се за момент, но не можа да различи нищо в мрака.

Туп-туп-туп.

— Кой е там? — с изтънял глас попита тя и усети как сърцето и бясно заблъска в гърдите.

В този момент небето бе озарено от светкавица, която остави паяжина от светещи вени и артерии. В краткия проблясък Елън забеляза големи бели нощни пеперуди, които се блъскаха в стъклото.

— Господи! — тихо промълви тя. — Само пеперуди.

Потрепери, извърна се от бясно пърхащите насекоми и отпи от бърбъна.

Не можеше да живее в такова напрежение. Не и задълго. Не можеше да живее в постоянен страх. Скоро трябваше да направи нещо.

Убий бебето!

В люлката то отново проплака: кратък остър писък, подобен на кучешки лай.

Далечна гръмотевица сякаш отвърна на детето. Небесният трясък заглуши за миг монотонния шепот на вятъра и отекна в металните стени на фургона.

Пеперудите продължаваха да се удрят в стъклото. Туп-туп-туп.

Елън припряно изгълта остатъка от бърбъна и отново напълни чашата си.

Трудно й беше да повярва, че се е озовала в този стар фургон, че живее в такава нищета и мизерия — струваше й се като кошмар, предизвикан от треска. Само преди четиринайсет месеца бе започнала нов живот, за който хранеше големи надежди, ала всичко се бе оказало наивен оптимизъм. Светът й се бе сгромолясал и превърнал в руини тъй неочаквано, че тя още не можеше да дойде на себе си.

Бе напуснала дома си шест седмици преди деветнайсетия си рожден ден. Бе се измъкнала посред нощ, без да си даде труда да съобщи за заминаването си, неспособна да се изправи лице в лице с майка си. Бе оставила кратка, изпълнена с горчивина бележка за Джина и бе избягала с мъжа, в когото бе влюбена.

Всъщност всяко неопитно момиче от провинциален град, копнеещо да се спаси от скуката и твърде властните си родители, би обикнало мъж като Конрад Стрейкър. Той бе изключително привлекателен. Правата му, катраненочерна коса бе гъста и лъскава. Чертите му бяха аристократични: високи скули, патрициански нос, волева брадичка. Имаше поразително сини очи — с цвета на газов пламък. Беше висок, строен и се движеше с грацията на танцьор на фламенко.

Но Елън бе възхитена не толкова от външния му вид. Плени я непринуденото му държание, чарът му. Той умееше да говори, беше умен, и от неговите уста и най-префиненото ласкателство звучеше напълно искрено.