Читать «Панаирът» онлайн
Дийн Кунц
Annotation
Панаирът непрестанно пътува от град на град и предлага своите вълнуващи и страховити забавления. Ейми и Джоуи — две деца завладени от неговата магия — нямат и представа, че тук са скрити тайните на майка им и че отмъщението за чужди престъпления ги чака в безобидния фантастичен свят на…
ПАНАИРЪТ
Дийн Кунц — един от най-талантливите майстори на трилъра е роден и отраснал в бедно семейство. На двадесет години печели наградата за фантастика „АТЛАНТИК МЪНТЛИ“ и оттогава животът му се променя. Седемнадесет негови романа се нареждат на първо място в международните класации за бестселъри, а в света има продадени повече от седемдесет милиона екземпляра негови книги. Живее в Калифорния заедно със съпругата си Герда.
Дийн Кунц
Пролог
Първа част
Първа глава
Втора глава
Трета глава
Четвърта глава
Пета глава
Шеста глава
Седма глава
Осма глава
Втора част
Девета глава
Десета глава
Единадесета глава
Трета част
Дванадесета глава
Тринадесета глава
Четиринадесета глава
Петнадесета глава
Шестнадесета глава
Послеслов
info
notes
1
Дийн Кунц
Панаирът
Посвещавам тази книга на Мериън Буш и Франк Скафати, двама души, по-слънчеви от слънцето на Калифорния.
Силата, смелостта и самоувереността нарастват след всяко преживяване, при което заставаш срещу лицето на страха. Можеш да си кажеш: „Преживях този ужас. Ще се справя и с онова, което ми предстои.“ Би извършил и неща, на които иначе смяташ, че не си способен.
Всички щастливи семейства си приличат; всяко нещастно семейство е нещастно посвоему.
Не се обръщай назад. Нещо може да те настигне.
Пролог
Елън Стрейкър седна на малката кухненска масичка във фургона и се заслуша в нощния вятър. Опита се да не обръща внимание на странното драскане, което се дочуваше откъм плетената бебешка люлка.
Високите дъбове, кленове и брези се люшкаха в тъмната горичка, където бе паркиран фургонът. Листата шумоляха като колосани черни поли на вещици. Вятърът се спускаше от плътно покритото с облаци небе на Пенсилвания, напластяваше августовския мрак между дърветата, леко люлеейки фургона, стенеше, шепнеше, въздишаше, натежал от мириса на приближаващия дъжд. Подемаше врявата от разположения наблизо пътуващ панаир, разкъсваше звуците сякаш бяха ефирен воал и промушваше съдраните нишки на шума през мрежата на отворения прозорец над кухненската маса.
Въпреки непрестанния вой на вятъра, Елън долавяше тихите жални звуци откъм люлката в далечния край на двайсетфутовия фургон. Стържене и скърцане. Скрибуцане. Сухо прашене. Шепот като шумолене на хартия. Колкото повече се опитваше да не обръща внимание на странните звуци, толкова по-ясно ги чуваше.
Чувстваше се леко замаяна. Сигурно от уискито. Обикновено не пиеше, но през изминалия един час бе изгълтала четири чаши бърбън. А може да бяха и шест. Не си спомняше точно колко пъти ходи да вземе бутилката.
Взря се в треперещите си ръце и се зачуди дали е достатъчно пияна, та да стори нещо на бебето.
Светкавица раздра тъмния хоризонт и страховит гръм отекна в далечината.
Елън бавно се обърна към люлката, която тънеше в полумрака до леглото, и страхът й премина в гняв. Мразеше съпруга си Конрад, мразеше себе си, задето се забърка в това. Но най-много мразеше бебето, защото то бе отвратително, неопровержимо доказателство за нейния грях. Искаше да го убие — да го умъртви, да го зарови и да забрави, че изобщо някога е съществувало — но знаеше, че трябва да е безпаметно пияна, за да отнеме живота на едно дете.
