Читать «Панаирът» онлайн - страница 133

И въпреки че двамата с Джоуи бяха близо до смъртта, в този момент Ейми почувства да я залива ярка блестяща вълна на самоувереност, изпълни се с добри чувства към себе си, каквито никога досега не бе изпитвала. И тази вълна отми тъмните, объркани и горчиви чувства, които я преследваха толкова отдавна.

И отново я прониза чувството, че изживява нещо, което се е случило в миналото. Имаше странното усещане, че тази ситуация се е случвала и преди, може би не до най-малката подробност, но в същината си. И долови също така, че по някакъв начин е свързана с този мъж, по доста по-необикновен начин, отколкото й се струваше. Ужасно чувство за предопределеност се стовари като плащ върху раменете й, увереност, че е била родена и е живяла само за да дойде тук на това място точно в този момент. Беше зловещо чувство, но този път тя го приветства.

Действай, бъди смела, изрече глас вътре в нея.

Хванала здраво ръждясалия нож, надявайки се, че мъжът не го е забелязал, тя приближи към Джоуи.

— Миличък, добре ли си? Нарани ли те той? Не плачи. Не се страхувай. — Тя съсредоточи цялото си внимание върху Джоуи, така че мъжът да не предугади, че ще го нападне. И когато се наведе към Джоуи, Ейми внезапно смени посоката, извърна се, хвърли се към панаирджията и заби ръждясалия нож в гърлото му.

Изпълнените му с омраза очи се изцъклиха.

Той рефлексивно натисна спусъка и стреля.

Ейми усети как въздушната струя от куршума леко одраска бузата й, но не се уплаши. Чувстваше се защитена.

Мъжът се задави, изпусна пистолета й се хвана за гърлото. Стовари се тежко на пода и не помръдна. Беше мъртъв.

* * *

Лиз пълзеше назад като красив паяк по пода на мазето на Къщата на ужасите, докато опря гръб на леко вибрираща метална каса на огромна машина. Сви се там. Сърцето й сякаш щеше да изхвръкне от гърдите.

Уродът я наблюдаваше. След като я бе издърпал през отвора, бе я захвърлил настрани. Не бе загубил интерес към нея. Просто искаше да види какво ще направи тя. Играеше си с нея, предлагайки й илюзорен шанс да избяга — старата игра на котка и мишка.

Когато се отдалечи на пет метра от урода, Лиз се изправи. Краката й се огъваха. Трябваше да се подпре на вибриращата машина, за да не падне.

Съществото стоеше наполовина в сянка, наполовина под жълтата светлина, зелените му очи светеха. Беше толкова високо, та се налагаше да стои леко приведено, за да не удари главата си в ниския таван.

Лиз се огледа за спасителен изход. Нямаше. Долното ниво на Къщата на ужасите представляваше лабиринт от машини; ако се опиташе да побегне, нямаше да стигне далече, преди уродът да я докопа.

Съществото пристъпи към нея.

— Не! — изрече Лиз.

То направи още една крачка.

— Не! Спри!

Уродът приближи още, докато помежду им останаха приблизително два метра, тогава спря, източи врат и се взря в нея като че ли с любопитство.

— Моля те! — рече Лиз. — Моля те, пусни ме. Моля те…