Читать «Панаирът» онлайн - страница 129

— Защо се забавиха толкова? — попита Джоуи.

— О, това е най-дългото пътешествие на панаира — бързо отвърна Конрад и посочи плаката, където се рекламираше точно това предимство на Къщата на ужасите.

— Видях го — рече Джоуи. — Но не може да е чак толкова дълго.

— Дванайсет пълни минути.

— Забавиха се повече.

Конрад погледна часовника си и се намръщи.

— И защо никакви други вагончета не излизат? — попита Джоуи. — Няма ли вагончета и преди тях?

Конрад пристъпи към прохода за вагончетата до рампата на изхода и погледна по посока на релсите. Преструвайки се на изненадан, той рече:

— Централната верига не се движи.

— Какво означава това? — попита Джоуи и приближи до мъжа.

— Това означава, че проклетата машинария пак се е счупила — отвърна Конрад. — Случва се от време на време. Сестра ти и приятелите й са заседнали вътре. Трябва да вляза и да проверя какво не е наред с оборудването. — Той се обърна и се насочи към задната част на Къщата на ужасите. Сетне спря и погледна назад, сякаш бе забравил за миг Джоуи. — Ела с мен, синко. Може да се наложи да ми помогнеш.

Момчето се поколеба.

— Хайде — настоя Конрад. — Да не караме сестра ти да чака в тъмнината.

Момчето го последва зад Къщата на ужасите.

Конрад отвори вратата, която водеше в стаичката под основния под на конструкцията. Влезе и запали осветлението.

Джоуи пристъпи след него.

— Уха! — възкликна момчето. — Не си представях, че ще има толкова много машини.

Конрад затвори и заключи вратата. Сетне се обърна към Джоуи, ухили се и рече:

— Ти лъжливо, малко лайно! Майка ти не се казва Лиона.

* * *

Ейми, Лиз и Бъз се намираха дълбоко във вътрешността на Къщата на ужасите, когато редица лампи светнаха точно над релсите. Тримата бяха отминали няколко остри завоя, нервно се бяха спуснали по два-три дълги тъмни пасажа и сега се изкачваха по стръмен наклон, покрай восъчни чучела на чудовища от различни научнофантастични филми. Лампите не разпръснаха напълно мрака. Дълбоки сенки лежаха наоколо. Но всяка светлина беше добре дошла, защото на Ейми й бе останала една-единствена клечка.

— Какво стана? — разтревожено попита Лиз. Плашеше я всяка промяна в ситуацията, дори ако тази промяна означаваше светлина вместо мрак.

— Не зная — неспокойно отвърна Ейми.

— То светна лампите, за да ни намери по-лесно — каза Лиз. — Ето какво стана, и ти много добре го знаеш.

— Ако наистина е така — отбеляза Ейми, — ще му бъде доста по-трудно, ако се движим.

— Точно така — съгласи се Бъз. — Хайде, да не стоим тук. Да потърсим изход.

— Няма изход! — изплака Лиз. Но продължи да се изкачва заедно с тях.

Когато стигнаха върха, откриха голяма сцена от шест чудовища с човешки ръст, снабдени с огромни пипала и изцъклени очи. Извънземните, слизаха от летяща чиния — абсурдни форми, застинали в отражението на бледата светлина от лампите над релсите.

— Летящата чиния е доста голяма — отбеляза Бъз. — И тримата можем да се скрием вътре.