Читать «Свят на смъртта II» онлайн - страница 30

После поеха дългия си поход към пустинята във вътрешността. Тъй като по пътя търсеха крено, нужни им бяха три дни да стигнат до целта си. Джейсън подкара редицата в нужната посока, но когато морето се скри зад гърба им, вече почти изгуби представа накъде отиват. Не сподели обаче колебанията си с робите и те уверено продължиха напред по маршрута, който очевидно им бе добре познат. По пътя събраха и изядоха значително количество крено, откриха два извора, от които напълниха меховете си с вода, и забелязаха някакво животно, сгушено край една дупка, но Джейсън, за тяхно огромно, макар и безмълвно разочарование, не успя да го улучи с арбалета. На третия ден сутринта той забеляза на хоризонта линията, отвъд която започваше пустинята, и още преди пладне стигнаха до вълнисто море от сиво-синкав пясък.

Краят на онова, за което бе свикнал да мисли като за пустиня, го стъписа. Под краката им все още имаше чакъл и пясък, тук-там растяха хилави храсти и трева, както и животворното крено. Тази зона бе обитавана от животни и хора и колкото и безмилостни да бяха условията, животът не бе невъзможен. В пустошта, ширнала се напред, не се забелязваха никакви признаци на живот, нито изглеждаше възможно да има такъв и все пак без съмнение тъкмо там бе местонахождението на д’зертано. Това означаваше, че колкото и безкрайно да изглежда пространството пред тях — а Иджале вярваше, че в действителност е точно така, — отвъд имаше плодородни земи. А също и планини, ако мержелеещите се сиви върхове по хоризонта не бяха просто облаци.

— Къде можем да открием д’зертано? — попита Джейсън най-близкия роб, но той само направи гримаса и обърна глава в другата посока.

Джейсън си имаше проблем с дисциплината. Робите изобщо не изпълняваха нарежданията му, ако не ги ритнеше. Бяха така обработени, че за тях заповед, непридружена с ритник, просто не бе заповед, а неохотата му да прилага физически наказания се възприемаше като проява на слабост. Някои от по-едрите и яки мъже вече го мереха с поглед. Опитите му да подобри живота на робите бяха осуетявани от самите роби. Джейсън изруга полугласно тъпотата на тези създания и ритна роба с върха на ботуша си.

— Ще ги намериш там, до голямата скала — последва мигновено отговорът.

Посочи към някаква тъмна грамада в далечината и когато приближиха, Джейсън видя, че естествената скала бе надстроена с тухли и камъни на височина колкото среден човешки ръст. Зад такава преграда можеше да се крият доста много хора, а той не искаше да рискува ценните си роби и още по-ценната си кожа. При вика му редицата спря и робите насядаха на пясъка, а той остана прав, на няколко крачки пред тях, като се оглеждаше изпитателно наоколо и въртеше тоягата в ръце.

Фактът, че зад стената имаше невидими наблюдатели, се доказа от появата на един мъж, който заобиколи зад ъгъла й и тръгна бавно към Джейсън. Облечен беше в широка наметка и в ръка носеше кошница. Когато измина половината от разстоянието, което го делеше от Джейсън, седна по турски в пясъка и остави кошницата до себе си. Джейсън внимателно се огледа във всички посоки и реши, че е в относителна безопасност. Нямаше укрития, където можеха да се спотаяват въоръжени мъже, а от сам човек той не се боеше. Стиснал тоягата, се приближи на три хвърлея до непознатия.