Читать «Адвокатът» онлайн - страница 35

— Да.

— Имам всякакви безалкохолни. Дори билков сироп.

— Не, нищо не искам.

— Ще разгледаш ли яхтата? — пита той с внезапен ентусиазъм.

— Джона, трябва да поговорим.

— Виждал ли си някога толкова едра риба?

Поклащам глава.

— И аз не бях виждал до днес — казва той. — Напоследък затоплянето привлича рибите на север. Ами че миналата година трябваше човек да плава чак до Кабо, за да зърне нещо подобно. Ще заръчам да я препарират. И ще си я закача на стената. Ама няма да се побере.

Джона се разсмива някак нервно, сякаш усеща за какво ще говорим.

— Защо не ми каза, че Джесика те е обвинила в изнасилване?

Ведрото изражение на Джона мигом посърва. Той въздъхва дълбоко и се сконфузва.

— Не е приятна тема за разговор. С когото и да било. Пък и всичко беше гнусна измислица. Поредната опашата лъжа на дъщеря ми. Ченгетата веднага разбраха. Не предявиха обвинение. Какво ти обвинение, дори не разследваха тая глупост.

— И все пак струваше си да го зная. Ако искаш да ти помогна, не бива да криеш нищо.

— Беше лъжа. Просто не смятах, че е важно.

— Има ли заведено полицейско досие?

Джона ме поглежда с недоумение.

— Проведоха ли разследване? — питам отново аз.

— Какво? Разследване ли? Поговориха с мен. И с Мери. Сигурно са надникнали в досието на Джесика.

— Разпитаха ли Аманда?

— Не.

Лицето му говори категорично, че не би понесъл дори мисълта да разпитват внучката му за подобни неща.

— Какво им каза? На ченгетата.

— Истината. Че всичко е една голяма лъжа. Джесика предяви тия обвинения след делото за родителските права. Ясно беше защо го прави. Ченгетата разбраха. Нямаше и помен от доказателства.

— Разпитаха ли и други хора? Освен Джесика, теб и Мери?

— Не знам. Какво общо има това?

— Суейд го използва като оправдание за действията си — казвам аз. — Налива масло в огъня.

— Как така?

— Кани се да разгласи пред цял свят каквото е чула от Джесика. Разпраща навсякъде съобщения, че си извършил кръвосмешение с дъщеря си.

— И какво?

— Твърди, че си се държал грубо с Аманда.

Джона ме гледа право в очите. Без да мигне.

— Това е лъжа. Кълна се. — Той вдига ръка като за клетва. — Ако не казвам истината, нека вечно горя в ада. Дъщеря ми лъже. Приятелки от затвора са я подучили. Знам го. На подобно място сигурно имаш предостатъчно време, за да обмисляш злобни лъжи. Не се и съмнявам, че другите затворнички са й дали идеи.

— Имаш ли доказателства, че са разговаряли за това?

— Не. Но си я представям как седи в столовата или в килията, а някоя отрепка й обяснява как да накисне стареца. Е, така или иначе, полицаите не се хванаха на въдицата. Нито пък съдията.

— Значи е предявила това обвинение и на делото?

— Чрез адвоката си — уточнява Джона. — Съдията го сряза, че няма доказателства. Заинтересува се защо не е предявила обвинения още тогава. Опитаха се да му пробутат изтъркан номер — повечето жени си мълчали, защото не можели да понесат унижението. Освен това била много малка. Съдията не повярва нито на нея, нито на адвоката.