Читать «Адвокатът» онлайн - страница 33

Стив Мартини

Вместо да се връщам на магистралата, аз пресичам града по Маркет Стрийт, после минавам през Гаслайт Дистрикт. Завивам наляво към океана, пресичам железопътната линия за Санта Фе и излизам на Норт Харбър Драйв. За щастие по пътя почти не попадам на червени светофари, тъй че успявам да мина на скорост по крайбрежния булевард, профучавам покрай Флотския снабдителен център и подкарвам към северния край на залива.

Спаниш Ландинг се намира на дълга ивица земя, вдадена в морето. Изградили са я през шейсетте години с остатъците от материала, използван за създаването на Харбър Айланд. Заливчето край нея е отделено от пролива към пристанището с полуостров, по който гъмжат хотели и ресторанти. Най-високите от тях изникват в далечината, докато минавам край летището на бреговата охрана. След малко повече от километър навлизам в кръговото движение и отбивам по Харбър Айланд Драйв.

Тук откъм сушата има парк, популярен сред любителите на бягането. Две жени в напреднала възраст с бели маратонки и ластични шорти подтичват по алеята, подмятайки прошарени конски опашки. Покрай тях прелита като ракета момиче с ролери — от пръв поглед личи, че не умее да кара, но пък е много впечатляваща гледка с миниатюрния си бански костюм. Някакъв тип по бермуди прави фокуси със скейтборд. Прескача няколко стъпала, после се мята върху парапета край тях, но майсторството му свършва дотук. Скейтбордът изчезва изпод краката му и в огледалото го виждам как се забива странично в една кола. Цирк…

Историята твърди, че при откриването на Калифорния някогашните испанци слезли за пръв път от галеоните си точно тук. Не върху този провлак, разбира се, а на плажа отсреща — войници, мисионери и няколко коня. Понякога имам чувството, че ако бяха видели днешните плодове на четири века прогрес, сигурно щяха тутакси да поемат обратно към родния край. Туземците определено са имали повече дрехи и здрав разум, отколкото някои мои съвременници.

След още около километър достигам пристанището за яхти. Вкарвам Лина в паркинга и набивам спирачки до бетонния бордюр. Мери ми е дала най-общи указания. Има няколко кея, разположени перпендикулярно на острова. От тях стърчат като пръсти гнезда за малки, маневрени корабчета. По-големите яхти, като тази на Джона, са закотвени откъм външната страна, поне така ми обясни Мери.

От паркинга пристанището за яхти прилича на гора от алуминиеви мачти и радарни антени в контейнери, досущ като кутии за шапки, набучени върху колци. Тук-там се мярка по някое обслужващо корабче, а съдовете за спортен риболов са цяла флотилия. Кеят е далеч по-оживен, отколкото бих могъл да предположа в средата на седмицата; тълпи моряци и наематели пристигат или заминават. Хамали тикат колички, натоварени с оборудване и запаси.

Според Джона „Аманда“ е доста голяма — тринайсетметрова яхта с двуетажна палуба. Слизам от колата и засенчвам очите си с длан, за да огледам края на пристана. След минута откривам поне половин дузина корабчета, отговарящи на описанието. Край едно от тях е доста оживено — свалят с кран от кърмата риба колкото неголям автомобил. Наоколо се е събрала тълпа, но от това разстояние не мога да видя добре лицата.