Читать «Адвокатът» онлайн - страница 167

— И какво ще й кажеш?

— Не знам. Просто ще гледам да спечеля време. Ще й говоря нещо. Че ме пращат да огледам жилището. Че искам да наема същото. Каквото и да е, стига да я задържа на вратата.

— А аз какво да правя?

— Да провериш дали има заден изход.

Според Сюзан така ще попречим на Джесика да избяга и вероятно ще се доберем до детето.

— А с Джесика какво да правим?

— Остави на мен — казва тя.

— Какво ще правиш?

— Ако се наложи, ще я вържем.

Явно Сюзан е готова на всичко, дори с риск да попадне в мексикански затвор.

— Ами ако в къщата има още някой?

— Не знам. Затова не искам да бързаме. Трябва първо да поогледаме. Веднага след обяда.

Преобличаме се с шорти, памучни тениски и тъмни очила. Аз наемам малък джип, който мога да управлявам по неравните пътища и тесните улички.

Всичките ни планове се основават на едно предположение — че детето ще дойде с нас доброволно, че щом споменем за дядо и баба, Аманда Хейл веднага ще се качи в колата.

Според Сюзан това е за предпочитане, но тя казва, че Аманда при всяко положение трябва да дойде с нас. Ако се наложи — насила.

Спираме пред един магазин на главната улица. Докато аз чакам на паркинга, Сюзан влиза вътре. Пет минути по-късно излиза с найлонова торбичка. Сяда до мен и затваря вратата. В торбичката има петнайсет метра памучно въже като за пране и ролка широки лепенки.

— Сега отиваме на още едно място. Продавачката каза, че е нагоре по хълма.

Аз карам, Сюзан оглежда табелите. След две пресечки открива каквото търсим. Аптеката. Този път Сюзан излиза само след две минути и носи половинлитрово метално шише със запушалка на винт.

— Какво е това?

— Етер.

Сега е ясно как смята да се справи с Джесика. Малко упойка върху парцал, после я връзваме и слагаме на устата й лепенка. Докато я открият, вече сме в Сан Диего, Лос Анджелис или където ни отведе първият самолет за Щатите.

Намираме американското консулство на малката туристическа карта. Минаваме покрай него на няколко пъти от различни посоки, за да се ориентираме. Проблемът е, че много от улиците са не само тесни, но и еднопосочни.

След час осъзнаваме, че нашият хотел не ни върши работа. Намира се прекалено далеч от центъра, а и полицейското управление е точно между нас и консулството, ако по някаква причина се наложи да бягаме с детето.

За един час се пренасяме в друг хотел с по-централно разположение. Хотел „Пласа Лас Глориас“ е край пристанището за яхти, само на две пресечки от консулството.

Седнала като навигатор с карта в скута, Сюзан на няколко пъти ме насочва покрай туристическата зона на Кабо. Пропускаме един завой и се озоваваме до тротоара срещу нашия хотел.

Тази част от града се състои предимно от барове, магазинчета за тениски и дискотеки. Движението е истински кошмар дори и извън сезона. Населението нараства с всеки нов туристически кораб в пристанището. Днес два такива кораба са се закотвили като плаващи хотели на километър от брега. Моторници превозват пътниците до кея, където те плъзват по улиците да търсят евтини стоки или просто да зяпат магазините.