Читать «Адвокатът» онлайн - страница 164

— Липсваш ми — казва тя.

Тази прегръдка е най-хубавото нещо от седмици насам. Сякаш всички нещастия, тревоги и грешки на делото изчезват пред простичката възможност да докосвам детето, което обичам.

Докато разговаряме шепнешком, към нашата групичка се задава нова фигура.

Погледът на жената подсказва, че няма да ни отмине.

Афроамериканка със зелен панталон, зелена престилка и зелена шапчица. Тя ме поглежда право в очите.

— Вие ли сте роднините на мистър Хейл?

Кимвам към Мери.

— Жена му е вътре.

Мери изхвръква като снаряд, сплела пръсти, сякаш за молитва.

— Стабилизира се — казва лекарката. — Вече е извън опасност.

— Дойде ли в съзнание?

— Да.

— Мога ли да го видя? — пита Мери.

— След малко. И само за секунди. Получил е сърдечен удар. Засега не знаем какви са уврежданията. Но ще поостане в болницата.

— Значи не може да се яви в съда в понеделник? — пита Хари.

— В никакъв случай. — Лекарката се обръща свирепо към Хари, като че го чака да спори.

Вместо това Хари се усмихва и ме побутва с лакът. Време е да поговорим с Пелтро за отлагане. А може би и за прекъсване на делото. Съдията няма да е доволен, ако заседателите бродят на воля и разсъждават както си искат по тезата на обвинението, а междувременно вестниците пишат какво ли не. Това просто си плаче за обжалване и Пелтро го знае много добре. Въпросът е докога Джона ще остане на легло.

Докато си мисля всичко това, Сюзан се привежда към мен и тихичко шепне в ухото ми:

— Какво ще кажеш да отскочим до Мексико?

Сега не му е времето. Поглеждам я укорително.

Тя ме прихваща с длан зад тила, прилепва устни още по-плътно и прошепва:

— Открихме Джесика.

31

Имам чувството, че пътуването с такси от летището Лос Кабос трае по-дълго от самия полет. Пътят е прашен и осеян с дупки. Старата камионетка, която минава за такси по тия места, няма климатик, но затова пък си има разбити ресори.

Хари остана да наглежда Сара и да я прибира от училище. Двете момичета на Сюзан са при бившия й съпруг.

— Та, викаш, дойдели сте тука на риболов? — Шофьорът държи волана с една ръка и се обръща от предната седалка.

Всички прозорци са отворени, за да влиза въздух. Насреща ни лъха жега като от великански сешоар.

— Не — крещя аз през рева на вятъра.

— Отпускарство? — пита шофьорът.

— Може и тъй да се каже.

Нека го нарича както си ще, само да гледа пътя и да не вдига ръка от волана.

— Нали ни водите в Кабо Сан Лукас? — обажда се Сюзан.

— О, si.

— Колко още остава?

— А, малко. А вий откъде?

— От севера — казва Сюзан.

— О!

Най-сетне му става ясно, че не ни е до разговори.

Протритите гуми се плъзгат по песъчливия път. Мексиканецът кара със сто километра в час и със свободната си ръка ни сочи къде последният ураган е отнесъл шосето, сякаш вече не сме видели достатъчно дерета и дупки. От време на време натиска клаксона и махва на някой подобен безумец, който отминава като светкавица в обратна посока — пак такси, натоварило norteamericanos за аерогарата. Скоростта в Кабо е мерило за мъжественост.

Десет минути по-късно отбиваме по алеята за Пуебло Бонита Бланка, една от високите крайбрежни сгради с изглед към края на полуострова.