Читать «Адвокатът» онлайн - страница 163

— Да, знам — казва Джефърс. — Разбрах го. Затова, когато напуснах, казах на мистър Хейл, че оставям пистолета на яхтата.

Ето още едно потвърждение на старото правило: не се заяждай със свидетеля.

— Изобщо бях забравил — изрича Джона към Хари, преди да го спрем. — Изхвърлих го. Метнах го зад борда, когато Аманда почна да идва на яхтата.

В залата избухва суматоха. Пелтро блъска с чукчето, като че кове пирони. Крещи на всички да млъкнат.

— Затворете устата на клиента си, мистър Мадриани.

— Забравих! — Джона все още се мъчи да убеди Хари.

— Мистър Хейл, млъкнете! — изревава съдията.

Това са последните ясни думи, които си спомням, преди главата на Джона да се стовари върху масата като изтърван пъпеш.

30

Личи си, че Мери е идвала и по-рано. Тя ни разказва за другата стаичка по-нататък по коридора, с настолни лампи на ниските масички, големи плюшени дивани покрай стените и щори на малкото прозорче към коридора. Това е чакалнята за скърбящи семейства — място, където никой не би желал да дочака идването на лекаря.

— Когато бях тук за последен път, имаше още една жена — казва тя. — Отведоха я долу.

Както може да се очаква, нервите й са обтегнати до краен предел. Тя чете всяко съобщение, дири надежда в лицата на непознатите по коридора. Един младеж със зелена престилка изтичва край отворената врата. Мери намира утеха във факта, че той поне тича.

— Нямаше да бягат, ако беше мъртъв — казва тя.

В интензивното отделение има поне двайсетина пациенти, а момчето с престилката може да сменя подлоги на съвсем друго място, но ние с Хари си траем.

Засега сме сами в малката чакалня до интензивното, под безжизнените лъчи на луминесцентните лампи по тавана. Чакаме вести.

Казаха ми, че Джона не се свестил в линейката, но имал признаци на живот — пулс и кръвно налягане. След броени минути му сложили кислородна маска. За щастие група санитари чакаха в съда да се явят на гражданско дело за лекарска немарливост — бяха ги прехвърлили от новата сграда поради липса на място.

Не разрешиха на Мери да се качи при Джона, тъй че Хари я откара до болницата и едва не изпревари линейката.

Дълго чакаме в самота. Накрая се появява съседка на Мери — една от малкото, които не са подписали молбата за преместване. Чула е по телевизията. Ние с Хари използваме възможността да ги оставим за малко и да се разтъпчем из коридора.

— Видя ли го, когато пристигна? — питам аз.

Хари поклаща глава.

— Влязоха през входа за спешното отделение. Сигурно първо са го обработили там.

При добро желание може да сметнем за обнадеждаващ знак, че са го прехвърлили в интензивното, макар и само за да го поставят на системи.

Гледам през рамото на Хари, когато виждам Сюзан да изскача тичешком иззад ъгъла в края на дългия коридор. Зад нея се носят три по-дребни сенки — двете й дъщери и Сара. Лицето на Сюзан е обтегнато от тревога.

— Как е? — пита тя още отдалеч. Децата я следват неотстъпно.

— Не знаем.

— Чух по радиото — казва тя. — Взех момичетата от училище.

Сара се сгушва до мен за прегръдка. Целувам я по темето и тя се усмихва. Не съм виждал дъщеря си почти от седмица. Чувствам се невероятно виновен.