Читать «Гневът на демонския крал. Парчета скършена корона» онлайн - страница 566

Пъг, изглежда, не искаше да му досаждат случайни пътници. Когато Накор отговаряше за острова, беше разчитал на лошата му слава и на страховития замък с мигащата в прозорците на кулата синкава светлина.

Защитната магия сега беше по-силна. Накор трябваше да поправи курса на капитана, защото в тази гъста мъгла кормчията беше прекарал кораба в широка дъга встрани от острова.

В далечината се чу шума на прибоя и той каза:

— Пригответе се да смъкнете платната, капитане. Почти пристигнахме.

— Но как можете да…

Изведнъж се озоваха извън мъглата, под ясна дневна светлина. Зад тях се издигаше стена от мъгла, заобикаляща острова в кръг, като крепост.

Замъкът все така си стоеше горе на скалите, грозен и мрачен, хвърлящ зловещата си сянка над цялата околност.

— Няма ли да е по-добре да спрем по-далечко по брега? — попита капитанът.

— Тук си е добре — каза Накор. — Добавили са няколко нови номерца. — Погледна капитана. — Всичко е наред. Свалете една лодка, откарайте ме до брега и после можете да се връщате в Крондор.

На лицето на мъжа се изписа явно облекчение.

— Как да налучкаме курса?

— Просто плавате през мъглата, ей натам. — Накор посочи. — Ако отклоните малко в мъглата, няма страшно, защото тя бездруго е за да ви пази надалеч от острова. Ще излезете повече или по-малко на изток, а оттам вече ще се оправите по слънцето и звездите. Ще се оправите.

Капитанът се постара да си придаде увереност, но не успя.

Прибраха платната, спуснаха лодка и след час Накор вече стоеше на брега на Острова на чародея. Изобщо не си направи труд да погледне дали корабът е тръгнал. Знаеше, че капитанът ще е вдигнал платната още докато лодката, която го бе докарала, напъва гребла в обратна посока. Пъг беше свършил чудесна работа, хвърляйки пелена на боязън и отчаяние върху всеки, който се озовеше близо до брега.

Накор пое по пътечката и там, където тя се раздвояваше към замъка и надолу към малката долина, предпочете пътеката към долината. Изобщо не си направи труд да „измести“ сетивата си, защото знаеше, че щом стигне границата на илюзията от привидно диви дървеса, ще се озове сред красива морава с просторна и изящна вила в средата.

Когато илюзията най-после наистина се измести, Накор едва не се препъна от изненада. Защото макар пейзажът да беше такъв, какъвто го очакваше, имаше една съвсем неочаквана подробност. До къщата се беше отпуснал в кротък сън огромен златен дракон.

Накор надигна полите на избелелия си оранжев халат и тънките му крачета бързо заситниха, докато не спря пред дракона.

— Риана!

Драконът отвори едното си око и рече:

— О, здрасти, Накор. Защо ме будиш?

— Защо не се превърнеш в човек и да влезем вътре?

— Защото така ми е по-удобно да спя — каза драконката. От тона й личеше, че не е в добро настроение.

— Късно ли си легна?

— Цяла нощ летях. Томас ме помоли да го докарам.

— Томас е тук!? Та това е чудесна новина!

— Ти май си единственият на Мидкемия, който мисли така — изръмжа сънено драконката.