Читать «Гневът на демонския крал. Парчета скършена корона» онлайн - страница 538

— Разбрах — прекъсна го Ру. — Дай да намерим Даш.

След малко видяха няколко души с червени ленти на ръцете — водеше ги Даш. Той каза на хората си да продължат и попита:

— Какво има?

— Кажи на прадядо си, че искам да говоря с него — отвърна Накор. — Но преди това… ей при оня фургон има едни хора… Облечени са като работници, но не са работници.

Даш кимна.

— Знам. Има няколко такива групи из пазара.

— О? — каза Ру. — Знаеш?

— Що за шериф щях да съм, ако не знаех?

— Като всички други — каза Накор. — Все едно, щом знаеш за тия, можем да поговорим за Пъг.

— Какво?

— Трябва да го видя.

Даш присви очи.

— И какво искаш да направя?

— Ти си му роднина. Как се свързваш с него?

Даш поклати глава.

— Не го правя. Татко може да е имал някакъв начин, но не ми го е казвал. Нито на Джими — иначе щях да знам. Баба трябваше само да си затвори очите.

Накор кимна и каза:

— Знам. Гамина можеше да говори с него от другия край на света.

— Мислех, че ти ще имаш някакъв начин — каза Даш.

— Не го виждам толкова често, освен когато не сме на острова. Може би е там. — Накор се обърна към Ру. — Можеш ли да ми заемеш един кораб до Острова на чародея?

— Ако не си забелязал, там бушува истинска война! — каза Ру. — Кораб на Свободните градове може и да преплава оттам, без да го спрат, но кралски кораб ще налети или на квегански пирати, или на кешийски кораби, или на кораби на Фадавах. Мога да ти дам един кораб, но цяла флота не мога.

— Не ми трябва флота. Един кораб стига.

— А враговете?

— Не се безпокой — ухили се Накор. — Имам си номера.

— Добре — каза Ру. — Но какъв е проблемът?

— О, не ти ли казах?

— Не. — Ру погледна Даш, но той само сви рамене.

— Е, то трябва да се види — каза Накор и тръгна, без да го интересува дали ще го последват.

Ру погледна Даш и каза:

— Май наистина трябва да видим за какво става дума.

Забързаха след Накор и стигнаха чак до източната порта.

— Трябваше коне да вземем поне — задъхано каза Ру.

— Нямам кон — каза Накор. — Някога имах — красив черен жребец, но той умря. Това беше, когато бях Накор Синия ездач.

— Какво искаше да ни покажеш? — попита Даш.

— Ей това — каза Накор и посочи статуята, вдигната преди седмица.

Пред статуята се бяха струпали десетина души, оглеждаха я и ръкомахаха.

Даш и Ру свиха от пътя и отидоха да видят какво толкова гледат.

— Какво е това?! — възкликна Ру.

По лицето на статуята се виждаха две червени резки, точно под очите, набраздили иначе съвършения лик.

— Прилича на кръв! — ахна Даш.

— Кръв е — каза Накор. — Статуята на Господарката плаче с кървави сълзи.

— Пак някой номер, нали? — попита Ру.

— Не! — възрази Накор. — Не бих се унизил с евтини номера, не и когато става дума за Господарката. Тя е Богинята на Доброто и… е, просто не бих го направил.

— Добре — каза Даш. — Ще ти повярвам. Но какво го причинява?

— Не знам — отвърна Накор. — Но това е нищо. Трябва да видите другото.