Читать «Гневът на демонския крал. Парчета скършена корона» онлайн - страница 536

— Какво няма да стане, Накор?

Накор вдигна глава, изненадан, че са го заговорили.

— Какво? Кое няма да стане?

Ру се засмя.

— Каза, че нещо нямало да стане!

— Нима? — попита Накор изненадано. — Странно.

— Хайде стига — засмя се Ру.

— Добре де — каза Накор. — Обаче ми трябва нещо.

— Какво?

— Трябва да пратя съобщение до един човек.

— И кой е той?

— Пъг.

Ру му махна да се отдръпне от работниците и каза:

— Я дай по-подробно.

— Нощес сънувах сън — каза Накор. — Рядко ми се случва, затова когато сънувам, гледам да съм внимателен.

— Добре — каза Ру. — Дотук разбрах.

Накор се ухили.

— Едва ли. Но все едно. Става нещо. Има три парчета, всички са отделни, но са едно и също. И всички изглеждат като да са уж едно, но пък сякаш са друго. И след тая странна работа, дето стана, трябва да поговоря с Пъг.

— Вече не схващам.

— Няма нищо — каза Накор и го стисна успокоително за рамото. — Да знаеш къде е Пъг?

— Не. Но мога да попитам в двореца. Някой може да знае. Ти нямаш ли някой магически… номер, с който да привлечеш вниманието му?

— Може би. Но не знам дали си заслужава.

— Не искам и да знам — каза Ру.

— Не ти и трябва — съгласи се Накор. Огледа се, сякаш чак сега забелязваше работата, която се вършеше. — Това пък какво е?

— Никой не е виждал стария собственик след падането на града, така че или е умрял, или не се връща. Дори да се появи, ще се спазарим. — Ру махна с ръка. — Опитвам се да го възстановя точно както беше преди войната. Много го обичам този град.

— Че как не! — Накор се ухили. — Доста забогатя тук.

Ру сви рамене.

— Отчасти и това, но по-важно е, че тук създадох себе си.

— Дълъг път измина — каза Накор.

— Повече, отколкото можеш да си представиш.

— Жена ти как е?

— Наедрява. — Ру посочи корема си и се ухили.

— Чух, че си пристигнал в града с лорд Вазарий от Квег като пленник.

— Не ми е пленник.

— Добра ли е историята?

— Много.

— Хубаво. Но ще ми я разкажеш някой друг път — сега ми трябва Пъг.

— Виж какво — каза Ру. — Я дай да идем в затвора при Новия пазар да навестим Даш Джеймисън.

— Става — каза Накор.

Излязоха.

Градът бавно се връщаше към живота, какъвто го знаеха отпреди войната. Всеки ден се възстановяваше по някоя сграда и се отваряше по някой дюкян. Мълвата говореше, че до седмица от Кеш ще пристигне керван, първият след боевете. Тъй като официално не беше обявена война, търговията между Кралството и Кеш се възстановяваше. Ако Гилдията на Коработрошачите можеше да продължи с ваденето на корабите, до следващото лято заливът щеше да стане плавателен, а до следващата година — напълно възстановен.

— Градът е като човек, виждаш ли? — подхвърли Накор.

— Доста понабит — съгласи се Ру, — но се съвзема.

— Нещо повече — каза Накор. — Някои градове нямат… не знам как точно да го нарека, идентичност може би. Чувство за нещо различно. Като много от тия в империята. Много стари градове, с голяма история, но всеки ден е като следващия. В сравнение с тях, Крондор е много живо място.

Ру се засмя.

— Може и така да се каже.

Стигнаха пазара и видяха затвора, светнал от прясната боя и с решетки по всички гледащи навън прозорци. Щом влязоха през вратата, завариха някакъв намусен чиновник, който вдигна глава и попита: