Читать «Гневът на демонския крал. Парчета скършена корона» онлайн - страница 539

Забърза се отново. Даш и Ру се спогледаха и Даш каза:

— Нямам търпение да видя какво е другото.

Отново тръгнаха след бързащия дребосък. Влязоха през градските порти, минаха през източния квартал и обратно, чак до пазара. Само че този път отцепиха през пазара на юг и продължиха към Храмовия площад.

— Защо не се случиха тия две чудеса едно срещу друго? — изпъшка Ру.

— Представа нямам — изпъшка и Даш.

Стигнаха празния участък между храмовете на Лимс-Крагма и Гуис-ва. Бяха се събрали жреци от околните храмове и гледаха струпалата се пред една грамадна шатра тълпа.

Откъде Накор беше намерил шатрата, Даш нямаше представа. Вчера я нямаше, а днес — огромен павилион, с достатъчно място да събере двеста души.

Даш почна решително да си пробива път през тълпата. Някои започнаха да възразяват, но после видяха червената лента. Щом се добра до входа, с Накор и Ру на стъпка след него, Даш спря и зяпна.

— Богове! — промълви Ру.

Точно зад входа, с гръб към тях, седеше Шо Пи — и до него още петима-шестима послушници. А в центъра на шатрата бе младата Алийта. Само че тя нито стоеше, нито седеше. Беше в поза точно като на Шо Пи: с кръстосани нозе и ръце в скута. И беше окъпана от ореол от чисто бяла светлина, която сякаш се излъчваше от нея и изпълваше шатрата със светлик. Но тя… се рееше на шест стъпки над земята.

Ру сложи ръка на рамото на Накор и каза:

— Ще ти дам кораб.

— Защо прадядо ми? — прошепна Даш. — Защо не попиташ духовниците от другия храм?

— Заради онова — отвърна Накор.

Точно под жената над земята се беше разстлало нещо. Даш и Ру не го бяха забелязали, когато влязоха, заради смайващата гледка с реещата се във въздуха жена. Но сега виждаха ясно, че във въздуха виси някаква чернилка, облак от нещо злокобно и вдъхващо ужас. И двамата изведнъж ги осени с пределна яснота: светлината от младата жена задържаше тази черна сила, пазеше я да не се разпространи.

— Какво е това? — прошепна Даш.

— Нещо много лошо — каза Накор. — Нещо, каквото не съм виждал през целия си живот. И нещо, за което Пъг трябва да разбере при първа възможност. Жреците скоро ще научат за него и тяхната роля е важна, но Пъг трябва да научи за това. — Погледна Даш в очите. — И то бързо.

Ру сграбчи Накор за ръката.

— Тръгваме веднага. Ще те кача на някой кораб, а ти ще кажеш на капитана къде искаш да те откара.

— Благодаря — каза Накор и подвикна на Шо Пи: — Грижи се за работите тук. И кажи на Доминик, че той командва, докато се върна.

И да го чу, Шо Пи не отвърна нищо. Щом излязоха от шатрата, Ру каза:

— Шо Пи винаги е с тебе.

Накор сви рамене.

— Така беше. Но вече не съм му учител.

— Откога?

Накор посочи през рамо.

— Откакто тя почна да плува във въздуха. Отпреди два часа.

— Разбирам.

— Нали това ти казвам.

— Какво ми казваш?

— Ами нали ме попита!

— Аз? — възкликна Ру. — Аз май те питам какво искаш да кажеш всеки път, когато те срещна.

— Когато влязох в кафенето и казах: „Няма да стане“, говорех за онова. За оная чернилка.

— Не знам какво е и не искам и да знам, но „няма да стане“ май е доста меко казано. Направо ме уплаши.