Читать «Гневът на демонския крал. Парчета скършена корона» онлайн - страница 527

Обиколи района и се увери, че вече всичко е под контрол.

Както и предния път, изпрати по пътя леката конница, за да попречи на побягналите да достигнат следващата отбранителна линия.

Грейлок влезе през портата на укреплението и Ерик подкара към него.

— Това е безсмислено. Ако твърденията на Субаи са верни, трябваше да седим извън стената и да ги чакаме, докато измрат от глад.

Оуен сви рамене.

— Заповедите на принца не ни позволяват да се мотаем. — Огледа се. — Макар че ако беше опрял кама в гърлото ми, щях да съм принуден да се съглася. — Изправи се на стремената. — Гърбът ми копнее за удобен стол край огъня на хана „Червената патица“, с халба ейл в ръката и майчината ти гозба пред мен.

Ерик се ухили.

— Ще го кажа на мама следващия път, като я видя. Ще бъде поласкана.

Оуен му се усмихна — и внезапно сякаш отскочи от седлото, превъртя се над задницата на коня и се стовари тежко на земята. Конят му скочи напред.

Стъписан, Ерик се огледа, но видя само хвърлящи мечовете си наемници. Тук-там, все още се биеха, но онзи, който бе изстрелял поразилата Грейлок стрела от арбалет, не се виждаше никъде.

— Проклятие!

Ерик скочи от коня си и се наведе над Грейлок. И веднага разбра ужасната истина. Стрелата стърчеше над металния нагръдник на Оуен — беше го пробола между гърдите и гърлото. Очите на Оуен се взираха безжизнено към небето.

Гняв и безнадеждност смразиха сърцето на Ерик. Искаше му се да закрещи. Оуен му беше най-близкият приятел от години, още преди Ерик да стане войник. И двамата обичаха конете, хубавите вина на Даркмоор и плодовете на честния труд. Докато се взираше в безжизненото тяло на отколешния си неразделен спътник и другар, в ума му нахлуха образи — на смях и шеги, на заедно изтърпени несгоди, и одобрението на стария учител — така щедър в похвалите и толкова безмилостен в укорите си.

Ерик се обърна и видя убиеца на Оуен. Беше кралски войник. Държеше арбалет, а друг войник до него сочеше към Ерик. Ерик скочи и затича към тях.

— Какво стана?

Двамата изглеждаха така, сякаш пред тях се бе появил самият бог убиец Гуис-ва. Единият изгледаше готов да повърне, на челото му бе избила студена пот.

— Капитане… Аз…

— Какво? — настоя Ерик.

В очите на мъжа бликнаха сълзи.

— Тъкмо се канех да стрелям, когато извикаха да спрем. Метнах арбалета на рамо, но той изпусна.

— Така беше! — намеси се другият. — Стрелата излетя сама. Беше злополука.

Ерик затвори очи и се разтрепери. От всички шеги, които му бе поднасяла съдбата през краткия му живот, тази беше най-жестоката. Оуен бе умрял от ръцете на един от собствените си войници. Злополука, заради немарливост и несръчност.

Преглътна и потисна отчаянието и гнева си. Знаеше, че ще се намерят други офицери, които да обесят нещастника затова, че не е свалил стрелата от арбалета, едно нехайство, струващо на Кралството живота на главнокомандващия на Запада. Погледна двамата и каза: