Читать «Гневът на демонския крал. Парчета скършена корона» онлайн - страница 525

Дуко поклати глава.

— Голяма защита. Ако беше защитавал селата, нямаше да ги унищожат!

Джими знаеше, че статичният фронт къса нервите на всички, особено на херцога. Кувак беше един от най-доверените офицери на Дуко и точно затова беше избран да защитава замъка при Края на сушата.

— Знам, че Кувак прави там всичко, на което е способен — каза Дуко. — Вината не е негова. — Погледна картата. — Кога ще дойдат?

— Кешийците ли?

— Ами да. Има някакъв замисъл зад всички тези набези и пробиви. Рано или късно ще ни покажат намерението си, но за нас може да се окаже твърде късно.

Джими замълча. Докато посланиците преговаряха в Звезден пристан, умираха хора. Джими съзнаваше, че ударът ще дойде ако и когато кешийците решат, че по този начин могат да подсилят позицията си.

Удар в Долината на сънищата, опит да се заграби западното крайбрежие от Края на сушата до порт Викор, или удар направо срещу Крондор — всичко беше възможно. А те бяха в състояние да отбраняват само две от тези три места, така че оставаше шансът едно към три да се окаже, че са допуснали грешка, трагична грешка. И някъде в тила му се задържа мисълта за онзи кещийски офицер, и какво ли знаеше той.

— Тук съм, горе — каза Даш.

Трина се обърна, погледна го и се усмихна и Даш отново бе поразен колко привлекателна може да е, ако реши да си поиграе малко с външността си.

— Все по-добре се справяш, шериф Пале.

Даш ловко скочи от гредата, на която беше седнал.

— Разбрах за кого са работили Нолан и Ригс.

— И?

— Така че знам, че който ги е убил, не е приятел нито на Короната, нито на Шегаджиите.

— Значи врагът на моя враг е мой приятел?

Даш се ухили.

— Чак дотам не бих стигнал. Да кажем, че е в наш взаимен интерес да си съдействаме в откриването кой друг освен крадците минава през каналите.

Трина се облегна на стената и го огледа одобрително.

— Когато ни казаха, че ти ще отговаряш за сигурността на града, помислихме, че е някаква шегичка. Но май не е. Доста приличаш на дядо си.

— Познаваше ли дядо ми? — попита Даш.

— Само по описания. Старият ни приятел изпитваше истинско възхищение от него.

Даш се засмя.

— Винаги съм знаел колко велик беше дядо, но никога не съм мислил за него по този начин.

— Помисли само, шериф Паленце. Крадец, който е станал най-могъщият благородник в Кралството!

— Права си — отвърна Даш. — Но за мен той винаги си е бил дядо ми и всички тези разкази ми звучаха просто като приказки за чудеса.

— Какво предлагаш? — смени темата Трина.

— Трябва да разбера, ако мернете онези непознати из каналите, особено ако откриете скривалището им.

— Знаеш ли кои са? — попита Трина.

— Имам някои подозрения.

— Би ли ги споделил?

— А ти на мое място би ли?

Тя се засмя.

— Не, не бих. Каква е файдата за Шегаджиите в това?

— Ами че просто ще поискате да се разкарат, ако почнат да ви създават проблеми.

— Никакви проблеми не ни създават. Нолан и Ригс ги познавахме, защото купуваха от нас информация, а и сме уреждали с тях няколко сделки. Все подозирахме, че работят за някои търговци в града, като Ейвъри и други от пасмината му, които не искат да си въртят бизнеса по обичайния начин, или за някой благородник, на когото много-много не му се ще да си плаща данъците. Нещо такова.