Читать «Гневът на демонския крал. Парчета скършена корона» онлайн - страница 520

— Какво искаш да кажеш, любов моя?

— Съблазнително е да мислиш колко си могъщ, когато хората около теб са много по-слаби, но в сравнение с простия факт на битието, със силата на живота и настойчивостта, с която той оцелява, ние сме нищо. — Погледна жена си. — И боговете са нищо. — Извърна поглед към дома им. — Въпреки годините си аз не съм нищо повече от дете, щом се стигне до разбирането на тези неща. Сега знам защо баща ти винаги е изпитвал жажда да търси ново познание. Знам защо Накор изпитва такава наслада от всяко ново нещо, на което се натъкне. Ние сме досущ като деца, натъкнали се на малка дрънкулка.

И замълча.

— Говоренето за деца натъжава ли те? — попита Миранда.

Заслизаха по стръмната пътечка през рядката гора и наближиха външната градина на имението. Видяха събрани в кръг ученици да упражняват задачката, която Пъг им бе поставил предния ден.

— Когато почувствах, че децата ми умират, ми трябваше цялата ми воля, за да се сдържа да се изправя отново срещу демона — промълви Пъг.

Миранда сведе очи.

— Радвам се, че не го направи, моя любов. — Все още се обвиняваше, че го бе подтикнала да нападне демона преждевременно и за малко да загуби живота си.

— Но може би раните ме научиха на нещо. Ако се бях противопоставил на Джакан, докато още беше в Крондор, сигурно нямаше да оцелея, за да го сразя в Сетанон.

— Затова ли се въздържа да помогнеш генерал Фадавах да се махне от Илит?

— Патрик щеше да е доволен просто да се мерна и да изпепеля цялата провинция Ябон. С радост щеше да изпрати заселници от Изтока, да засади отново дървета и да обяви велика победа. Съмнявам се обаче, че живеещите там хора щяха да се съгласят, нито пък околните елфи и джуджета. Освен това повечето от нашествениците не са по-зли от тези, който служат на Патрик. С всеки нов ден откривам, че политиката ме интересува все по-малко.

— Умно — каза Миранда. — Ти си силен, аз също, и двамата като нищо бихме могли да си завладеем някоя държавичка.

— Да. — Пъг се усмихна за пръв път след разказа си за имперската арена. — Ти какво би правила с нея?

— Питай Фадавах — подхвърли Миранда. — Той явно си има планове.

Вече влизаха в имението.

— Имам си по-големи грижи — промълви Пъг.

— Знам — отвърна тя.

— Там има нещо. Нещо, с което не съм се сблъсквал от години.

— Какво?

— Не съм сигурен — каза Пъг. — Щом разбера, ще ти кажа.

Пъг замълча. И двамата знаеха, че там, в безкрайния космос, има едно огромно зло, Безименния, корена на всичките беди, пред които се бяха изправяли в предишното столетие. И че това зло си има посредници сред човешките същества, хора, на каквито Пъг се беше натъквал неведнъж. Пъг не сподели мислите си, но имаше един такъв посредник в Налар, безумен маг на име Сайди, който преди петдесет години бе предизвикал голям хаос. Тогава Пъг бе помислил, че е мъртъв, но вече не беше толкова сигурен. А и да не беше Сайди това, което долавяха сетивата му, беше някой друг като него и двете възможности изпълваха Пъг със смъртен страх. Справянето с тези сили беше задача немислима за Пъг, като Велик в Конгрегацията или в раните му дни на Звезден пристан.