Читать «Гневът на демонския крал. Парчета скършена корона» онлайн - страница 518

— Но не разбирам защо трябва да предприемаш нещо точно сега — каза Миранда. — Мислех, че след като си отпочина в Елвандар през тези няколко седмици и се отърси от този свой гняв към принца, е, мислех, че просто ще можеш да пренебрегнеш глупостта на Патрик.

Пъг се ухили.

— Да пренебрегнеш глупостта на някой търговец или слуга е едно; да пренебрегнеш един принц е съвсем друго. Въпросът не е само в дреболията със сааурците. Това бе само един симптом. Целият въпрос е кой в края на краищата носи отговорност за силата ми — аз или Короната?

— Разбирам — отвърна тя. — Но защо трябва да взимаш решението си толкова припряно? Защо не изчакаш, докато не стане ясно, че са те накарали да постъпиш срещу съвестта си?

— Защото искам да избегна положението, при което ще съм изправен срещу две злини и за да избегна по-голямата, ще трябва да прегърна по-малката.

— Все пак ми се струва, че прибързваш.

— Не мисля да отлитам за Крондор и да обясня отношението си на Патрик преди да съм се погрижил за още няколко неща.

Продължиха покрай езерцата, останали от прилива, и Пъг добави:

— Когато бях момче, в Крудий, често молех бащата на Томас да ме пусне до езерцата южно от града. Събирах миди, песъчливци и рачета. Той правеше страхотна яхния от тях.

— Май е било доста отдавна.

Пъг се обърна към нея с младежка усмивка на лицето.

— Понякога ми се струва, че е било преди векове, а друг път си го спомням, сякаш беше вчера.

— А сааурците? — попита Миранда. — Този проблем няма да отпадне с приказки за миналото.

— От няколко нощи, любов моя, си губя времето с една от най-старите играчки в колекцията ми.

— Онзи кристал, който си наследил от Кълган ли?

— Да. Изработен от Аталфейн Карски. Излъсках кълбото до блясък и мисля, че намерих място, където можем да преместим сааурците.

— Ще ми го покажеш ли?

Пъг протегна ръка и рече:

— Ще трябва да приложа транспортиращо заклинание. Разгъни около нас защитната магия.

Миранда го направи и изведнъж ги обкръжи синкаво-прозрачно кълбо.

— Само не ни материализирай пак в някоя планина.

— Ще опитам — каза Пъг, прегърна я през кръста и рече: — Дай да пробваме…

В миг пейзажът около тях се завихри, а после се проясни в огромна тревиста равнина.

— Къде сме? — възкликна Миранда.

— В Едел-ду-ат, на местната реч — каза Пъг.

Синият глобус изчезна и ги блъсна горещ летен вятър.

— Прилича ми на Долен Делкиан — каза Миранда.

— Това е Дуатийската равнина — рече Пъг. — Ела.

Минаха неколкостотин разкрача на юг и се озоваха на ръба на стръмна урва.

— Преди няколко века тази част се е издигнала, докато онова там долу е пропаднало — рече Пъг. — По тази стръмнина няма нито едно място, където да не е по-малко от шестстотин стъпки високо. Има две-три места, където човек би могъл да се изкачи, но не ти ги препоръчвам.

Миранда пристъпи напред във въздуха и продължи да крачи. Обърна се и погледна надолу.

— Височко е.

— Ех, тази показност! Долната част на континента е била заселена от бегълци от Триазия при чистката на Ишапския храм от еретиците на Алмарал.

— Пасмината, която са заселили в Новиндус — каза Миранда и се върна на здравата твърд. — И тук горе няма хора?