Читать «Гневът на демонския крал. Парчета скършена корона» онлайн - страница 519

— Няма — рече Пъг. — Около милион квадратни мили само степ, хълмчета, реки и езера, с планини на север и запад и стръмнини на юг и изток.

— И искаш да пренесеш сааурците тук?

— Докато не намеря по-добро решение — каза Пъг. — Тук е достатъчно просторно, за да могат да живеят неколкостотин години, ако се наложи. Рано или късно ще се върна на Шила и ще я разчистя от останалите демони. Но дори тогава ще трябва да минат столетия, докато се възроди достатъчно живот.

— А ако не поискат да живеят тук?

— Няма да им предложа лукса да правят избор — каза Пъг.

Миранда го прегърна през кръста, притисна се до него и рече:

— Просто имаш чувството, че един такъв избор ще струва много скъпо, нали?

— Не съм ти разправял историята за Имперските игри, нали? — попита той.

— Не.

Той я прегърна и изведнъж се озоваха обратно на песъчливия бряг на Острова на чародея.

— Е, кой проявява показност сега? — попита тя със смях, но и малко сърдито.

— Мисля, че вече го схванах — отвърна той с лукава усмивка.

Тя го плесна закачливо по ръката.

— Не ти е позволено да „мислиш“, че си го схванал. Вече си адски по-добър, освен ако не искаш да видиш колко бързо можеш да вдигнеш защитно заклинание, когато ни материализираш в някоя скала!

— Съжалявам — отвърна той с изражение, ясно показващо, че изобщо не съжалява. — Хайде да се прибираме.

— Аз бих поспала — каза тя. — Цяла нощ си говорихме.

— Имаме да обсъдим още много важни неща. — Той пак я прегърна през кръста. Изминаха мълчаливо късото разстояние до пътеката, водеща през хълма към вилата.

— Току-що бях станал Велик — започна Пъг — и Хочопепа, моят наставник в Конгрегацията, ме убеди да присъствам на едно голямо празненство в чест на императора. И за да обяви великата победа над Кралството. — Замълча, унесен в спомена. — На арената бяха изкарани кралски войници, да се бият с войниците на Турил, народът на жена ми. Обзе ме гняв.

— Мога да го разбера — промълви Миранда. Продължиха нагоре по пътеката.

— Използвах силата си, за да срина имперската арена. Накарах ветровете да задухат, предизвиках пламъци от небесата, дъжд, земетръси, цялата торба с хитрини.

— Трябва да е било впечатляващо.

— Наистина беше страшно. Изплаших хиляди хора, Миранда.

— И си спасил хората, осъдени да се бият и да умрат?

— Да.

— И какво?

— Но за да спася четиридесет несправедливо осъдени войници, избих стотици хора, чийто единствен грях беше това, че са се родили на Келеуан и са решили да присъстват на празненството.

— Разбирам.

— Беше изблик на гняв — каза Пъг. — Нищо повече. Ако бях запазил спокойствие, щях да намеря по-добър начин да се справя с това, но се оставих яростта да ме погълне.

— Разбираемо е — каза тя.

— Може да е разбираемо — отвърна Пъг, — но това, че е разбираемо, не го прави по-малко непростимо. — Спря на върха на рида, отделящ брега от вътрешността на острова, и се обърна назад. — Погледни морето. На него му е все едно. То издържа. Този свят издържа. Шила също ще издържи. Когато и последният демон издъхне от глад, ще стане нещо. Трошица живот ще капне от небето, в някой метеор или на ветровете на магията, или по начин, неведом за мен. Може да е някое стръкче трева, останало скрито под камък, което демоните са пропуснали, или друга някоя дребна жива твар, пълзяща по дъното на океаните ще излезе на открито, и рано или късно на онзи свят животът отново ще избуи, дори аз никога да не се върна на него.