Читать «Гневът на демонския крал. Парчета скършена корона» онлайн - страница 511

— Готов ли сте да се обзаложите, че ще е тук? — рече той и пръстът му се заби в една точка на брега западно от Квесторско око.

— Без залози — каза Оуен. — Започнах да разчитам на инстинктите ти.

Ерик се отпусна в стола си.

— Всъщност надявам се да греша и Фадавах да се е ограничил само до отбраната извън Ябон. Но знам какво бих направил аз, ако трябваше да градя отбранителни укрепления по този маршрут.

— Имаш прекалено голямо въображение. Казвал ли ти го е някой?

Ерик погледна стария си приятел и отвърна:

— Не чак толкова често. — Стана и добави: — Трябва да се погрижа за някои неща. Ще ти докладвам, след като приключа разговорите с останалите пленници.

— Вечерята е готова. Върни се преди да съм изял всичко.

И след като Ерик излезе, Оуен отново се залови с донесенията.

Даш започна да се ядосва. Минаваше четвърт час след полунощ, а Кърби изобщо не се беше появил. Той вече се канеше да тръгне да го търси, когато усети, че зад него има някой. Плъзна ръка към дръжката на камата си, пристъпи с престорена небрежност и се отдръпна към задния вход на изгорялата сграда.

Щом се шмугна през вратата, отстъпи встрани, посегна с две ръце към една от обгорелите греди на тавана и се покатери горе. Извади камата и зачака.

Миг след това на вратата се появи фигура, спря се и се огледа. Даш изчака. Загърнатият с наметало човек долу пристъпи крачка напред, Даш скочи на пода и върхът на камата му опря в гърлото на непознатия.

— Ще ме ухапеш ли, паленце? — промълви глас изпод качулката.

Даш извъртя жената към себе си.

— Трина!

— Колко е хубаво да те помнят — усмихна се младата жена.

— Какво търсиш тук?

— Прибери това зъбче и ще ти кажа.

Даш се ухили.

— Прощавай, но бас държа, че си толкова опасна, колкото красива.

— Ласкател такъв — нацупи се театрално жената.

Усмивката се смъкна от лицето му.

— Имам мъртви и търся някои отговори. Къде е Кърби Доукинс?

— Мъртъв е.

Даш прибра камата.

— Да не би изведнъж да станах по-малко опасна?

— Не — отвърна Даш и я придърпа в сградата. — Но едва ли са те пратили да ми кажеш, че Шегаджиите са убили доносника ми.

— И?

— Това означава, че не вие сте убили хората ми.

— Много добре, паленце.

— Кой е тогава?

— Един стар твой познат смята, че в града се е появила нова банда. Контрабандисти може би, макар че по пазара не се забелязва кой знае колко нова стока, ако ме разбираш.

— Ммм да. — Тя намекваше за опиати, крадена стока или друга контрабанда. Е да, нямаше ги много-много.

— Та това е, паленце.

— Шериф Паленце, ей!

Тя се засмя. За пръв път я чу да се смее без подигравка. Приятен звук.

— Никой не ни закача, тъй че ако някой се кани да влезе в територията ни, явно още не са готови да пробват. Старият ти приятел каза да ти предам, че не знаем кой е убил двете ти момчета, но трябва да знаеш, че не са били послушници от Храма на Сунг. Разбери за кого са работели Нолан и Ригс преди да влязат в бандата ти и може би ще намериш следа.

Даш помълча малко.

— Значи според Праведника двамата са познавали убийците си.

— Може би. Или просто са се оказали на неподходящото място в неподходящия момент, но все едно, след като е било сторено, някой е искал да помислиш, че е направено, за да се отрече властта ти. Затова са ги хвърлили на стъпалата ти. Ако ги бяха убили Шегаджиите, щяха да ги хвърлят в залива.