Читать «Гневът на демонския крал. Парчета скършена корона» онлайн - страница 508

— Къде бяха назначени да патрулират? — попита Даш.

Густаф, бившият затворник, беше потърсил работа преди няколко дни и Даш го бе направил ефрейтор. Той беше определил реда на дежурствата.

— Работеха недалече от стария Бедняшки квартал.

— Проклятие — изруга Даш. Старият Бедняшки квартал сега представляваше жалко поселище от бараки и палатки, и хора, подслонили се сред останките от полусрутени стени. Там човек можеше да се натъкне на всички въобразими пороци и, съвсем предсказуемо, там Гилдията на крадците възстановяваше властта си по-бързо от Короната. — Значи край на примирието.

Откакто беше поел поста шериф на Крондор, Даш бе успял да сведе бесенето до минимум. Преди пет дни двама убийци бяха обесени публично, но до този момент повечето престъпления бяха сравнително дребни.

— Впрочем, какво са правели там тези двамата? — попита Даш. — Бяха новаци.

— Просто маршрутът минава оттам — отвърна Густав. След което добави тихо: — Тук никой не може да се нарече достатъчно опитен, Даш.

Даш кимна, макар че двамата мъртви мъже не можеха да минат за розовобузи младежи и при най-голямо въображение.

— Още от утре патрулите там да се удвоят.

— Какво ще кажеш още тази нощ? — попита Густаф.

— За тази нощ ще се погрижа сам — каза Даш и излезе.

Забърза по улицата, прекоси площада и се насочи право към някогашния Бедняшки квартал. Държеше ума си буден и очите — отворени. Дори посред бял ден в тази част на града не можеше да очаква нищо освен неприятности.

Стигна до една полусрутена двуетажна сграда, приведе се и се шмугна вътре. Бързо свали червената лента и пробяга до задната част на сградата. После забърза по тясната задънена уличка и се прехвърли през дървената ограда, кой знае как оцеляла между двете каменни стени, след като всичко наоколо беше изпепелено. Пъхна се под ниския каменен свод и стигна до целта си.

Промъкна се в зейналата постройка на един бивш дюкян и се спотаи в сенките.

Между палатките и окаяните барачки се движеха мъже и жени и си разменяха храна и какви ли не незаконно придобити стоки. Даш търсеше сред тях едно определено лице и беше готов да чака колкото е нужно, докато го зърне.

Някъде по залез-слънце към сградата се забърза един дребен човек. Щом мина покрай вратата, Даш се пресегна, стисна яката на мръсната му риза и го дръпна вътре.

Човечецът изскимтя от страх и почна да се моли:

— Не ме убивай! Не съм го направил аз!

Даш запуши с длан устата на дребосъка.

— Какво не си направил, Кърби?

Щом се увери, че няма да го убият, дребният човек се поуспокои. Даш свали ръката си от устата му.

— Това, което мислиш, че съм направил — каза дребосъкът.

— Кърби Доукинс — каза Даш, — единственото, което правиш ти, е да снасяш информация. Ако не беше толкова полезен, щях да те смачкам като буболечка, каквато си.

Вонящият на клоака дребосък се ухили. Цялото му лице беше покрито с белези и струпеи. По занаят беше просяк, а доносник — при всяка възможност. Също като хлебарка, на каквато приличаше, бе изпълзял през някаква цепнатина между камъните и оцелял при разрушението на града.