Читать «Гневът на демонския крал. Парчета скършена корона» онлайн - страница 504

— Очаквах да има повече хора.

— И аз. Ако успеем да пробием през портата, битката ще свърши бързо.

Но премълча какво ги чакаше, ако не я отворят.

— Измислих нещо — каза Ерик. — Предай никой да не мърда, когато прозвучи сигналът за тревога. Кажи им да чакат моя сигнал.

— Ти къде ще си?

Ерик посочи.

— Някъде там.

Носеше черната си униформа, но без табарда на Пурпурните орли. За всеки по-небрежен наблюдател можеше да мине за наемник, свикнал да носи черно. Обърна се към Акий и посочи синята лента, вързана на челото му.

— Това можеш ли да ми го заемеш? — Не знаеше дали не е някаква важна за клана му част от облеклото.

Акий мълчаливо отвърза лентата, застана зад Ерик и я завърза на челото му. Сега Ерик още по-малко приличаше на войник от редовните войски на Кралството.

Запристъпва предпазливо между два от лагерните огньове, като внимаваше да не разбуди заспалите мъже. Откъм загражденията се чуваха тихи гласове — часовите клюкарстваха или си разправяха небивалици, за да останат будни.

Стигна края на пътя и походката му се промени — тръгна енергично, уж по някаква важна работа. Мина смело по пътя и стигна до портата. С приближаването забеляза конструкцията й. Беше проста, но ефективна. Всяко от крилата имаше по една широка желязна скоба, закована с грамадни железни пирони. През тези скоби бяха напъхали дървена греда, на свой ред подпряна с дълги, здраво забити в земята колове. Щеше да е лесно да се избият коловете и гредата да се избута от скобите, но за да се отвори от другата страна, щеше да е нужен голям таран.

— Ей! — подвикна той преди часовите да са го спрели. Говореше басово с надеждата, че това ще прикрие акцента му.

— Какво? — попита началникът на портата.

— Току-що дойдохме от севера. Кой командва тук.

— Капитан Растав. Ей там е, — отвърна мъжът и посочи една голяма шатра, едва видима в предутринния сумрак. — Какво ново?

— Ти ли си Растав? — изръмжа Ерик.

— Не, разбира се — отвърна мъжът малко сърдито.

— Тогава съобщението ми не е за теб, нали?

И се обърна и се отдалечи преди войникът да реагира. Вървеше бавно, но много уверено към командната шатра, после, малко преди да приближи съвсем, сви и тръгна между бойците. Повечето мъже спяха; някои вече ставаха и палеха огньовете, отиваха до изкопаните наблизо отходни ями да се облекчат или вече ядяха. Той им кимаше небрежно или махваше леко с ръка за поздрав на тези, които подминаваше — укрепваше илюзията, че е познат в лагера: ако не на този, който го гледа — може би на другия отсреща, на когото маха.

Стигна до едно по-тихо място, където се беше събудил само един и си вареше кафе, ако можеше да се съди по миризмата, приближи се и го попита:

— Една чаша за мен ще ти се намери ли?

Мъжът вдигна очи, и кимна. Ерик приклекна до него и каза:

— След няколко минути трябва да се явя на портата, а никъде не можах да намеря кафе.

— Разбирам те — каза войникът и му подаде пълна с черна течност глинена чаша. — С Гаджа ли си?

Ерик знаеше името — някакъв капитан, за когото беше чувал.