Читать «Гневът на демонския крал. Парчета скършена корона» онлайн - страница 497

— Благодаря, но ще откажа.

— Защо? Имаш си жена, някой ден ще си имате и деца. Едно повишение означава повече пари, както и ранг.

— Парите не ме притесняват. Искам да кажа, имам си достатъчно, дори ако вложенията, които Ру направи за мен, не донесат нищо. Ще се грижа за Кити и за децата, ако ни се родят, но просто не искам да ставам щатен офицер.

— Няма да са нужни толкова командири, когато войната свърши, Ерик. Благородничеството отново ще излезе напред и ще почне да се грижи за мира.

Ерик поклати глава.

— Не мисля, че ще е разумно. Според мен Войната на разлома и тази война показват, че ни трябва по-голяма, постоянна армия. След като Кеш отново се раздвижи на юг и при толкова много жертви, които понесохме, мисля, че принцът има нужда от повече войници от всякога.

— Не си първият, който го казва — отвърна Оуен. — Но политиците… благородниците… няма да го понесат.

— Ще го понесат. Ако кралят заповяда — каза Ерик. — А един ден Патрик ще бъде крал.

— Недей, че потръпвам — засмя се Оуен.

— Той ще порасне.

Оуен се засмя.

— Чуй се само! Ти си на същата възраст!

Ерик сви рамене.

— Чувствам се по-стар от годините си.

— Така е — каза Оуен. — Няма спор. Сега иди при хадатците и ги питай дали са толкова луди да направят каквото искаш. Няма да се изненадам, ако ти откажат. Забелязал съм, че много им сече пипето.

Ерик стана, отдаде небрежно чест и излезе, а Оуен погледна картата и каза на ординареца си:

— Извикай капитан Субаи.

— Натам — посочи Джими.

Беше реквизирал един кон и бе изпратил двама души в порт Викор. На другите десетима заповяда да го придружат в преследването на Малар. Знаеше, че шпионинът има само една възможна цел.

Вече беше сигурен, че Малар Енарес е кешийски шпионин. Един обикновен крадец щеше да вземе оръжието и златото му. А той бе взел само коня му, за да го сменя със своя в бягството си към кешийския фронт. Фактът, че първо бе прибрал заповедите на принца до лорд Дуко, беше най-убедителната улика.

Капитан Сонгти и останалите приеха заповедта на младия благородник с колебание, но се подчиниха. Когато спряха, за да отпочинат конете, Сонгти каза:

— Лорд Джеймс…

— Джими. Дядо ми беше лорд Джеймс.

— Лорд Джими — поправи се Сонгти.

— Просто Джими. И ми говори на „ти“.

Сонгти сви рамене.

— Джими, движим се съвсем целенасочено и не забелязвам да търсим следи. Мога ли да заключа, че знаеш накъде се е насочил този беглец?

— Да — отвърна Джими. — Местата, през които човек може да пътува между Кеш и Кралството, са малко, а наблизо има само един проход, където той има шанс да намери кешийски патрул преди да се е натъкнал на наши. Ето натам. — Посочи далечния нисък планински хребет. — Проходът Дулсур. Много тясно дефиле, свършващо при оазиса Окатио. Много е известен с контрабандисти.

— И шпиони — подхвърли Сонгти.

— Да.

— Щом го знаете, защо не поддържаме там гарнизон?

Джими сви рамене.

— Защото за нас е също толкова полезно да е отворен, колкото и за кешийците.

— Едва ли някога ще мога да разбера това ваше общество.

— Е, като свърши войната, можеш да се върнеш в Новиндус, ако искаш.