Читать «Гневът на демонския крал. Парчета скършена корона» онлайн - страница 490

— Съгласен съм — отвърна Вазарий. — Ние не сме готови за война.

— Нямах предвид това. Въпросът е, че дори да станете готови за война, тя все пак няма да донесе полза на никоя страна.

— Това ние ще го решим — каза квеганецът.

— Е, щом не сте съгласен с мен, помислете поне за следното: след като свърши войната с Фадавах, възстановяването на Горчиво море ще донесе огромни приходи и повечето от тях ще оберат онези, които не се бият. Бих могъл да включа партньорите си в много начинания, които замислям.

— Имате наглостта да ми предлагате партньорство, след като веднъж вече направих тази ужасна грешка?

— Не. Но ако един ден решите да го приемете, ще се вслушам.

— Чух достатъчно — заяви Вазарий. — Ще се прибера в каютата си.

Квеганецът си тръгна, а Ру извика след него:

— Тогава помислете над следното, милорд. Много мъже ще трябва да бъдат превозени през морето до Новиндус, а корабите, които могат да го направят, са малко. Цената за този превоз няма да е никак малка.

Вазарий спря само за миг, после продължи по палубата.

Ру се загледа в белите гребени на вълните в изпълнената със звезди нощ и прошепна:

— Клъвна!

Джими се чувстваше сякаш някой го беше ритал в ребрата. Едва дишаше от болка, а някой го дърпаше за яката. До ума му стигна някакъв далечен глас:

— Пий.

Нещо докосна устните му — студена вода — и той я изпи. Стомахът му изведнъж се стегна на възел, водата изригна обратно от устата му и той се сгърчи в прегръдката на нечии силни ръце.

Очите му не можеха да се отлепят, главата му кънтеше, гърбът го болеше така, сякаш бяха млатили гръбнака му с боздуган; панталоните му бяха оплескани от собствените му изпражнения. Отново допряха чашата вода към устните му и нечий глас настоя:

— Пий бавно.

Струйката потече този път бавно в гърлото му, само по няколко капки, и стомахът му я задържа. Други ръце го вдигнаха и преместиха.

Той изгуби съзнание.

След някое време се свести и видя около себе си въоръжени мъже, устроили се на бивак. Един, който седеше до него, му каза:

— Можеш ли да изпиеш още малко вода?

Джими кимна и мъжът му поднесе пълна чаша. Джими отпи и изведнъж се почувства ужасно жаден. Изпи още една чаша, след третата мъжът прибра меха и каза:

— Стига ти толкова.

— Кои сте вие? — Гласът на Джими бе някак далечен, сякаш не говореше той, а някой непознат.

— Аз съм капитан Сонгти. Познавам те. Ти си барон Джеймс.

Джими се надигна, вече посъвзел се, и отвърна:

— Вече съм граф Джеймс. Получих нов пост. — Огледа се и видя изгряващото на изток слънце. — Откога съм така?

— Намерихме те час след залез-слънце. Тъкмо се канехме да вдигаме бивака недалече оттук и както обикновено пратих един от хората си да обиколи с коня и той видял огъня. Дойдохме и те намерихме да лежиш тук. Кръв нямаше, затова помислихме, че може да ти е прилошало от храната.