Читать «Гневът на демонския крал. Парчета скършена корона» онлайн - страница 458

Доминик кимна и погледна войника с пясъчния часовник.

— Още ден и половина.

Ру чакаше нетърпеливо. Последните два дни се бяха проточили — миг след миг, секунда след секунда: вече му се струваше, че ще обезумее. А после изведнъж дойде време за тръгване.

Огледа мъжете, наети от Джон. Бяха шестнайсет. Всички приличаха на хора от дъното, но никой не изглеждаше особено страшен. Все пак в живота си той бе виждал достатъчно безвредни на външност мъже, които след това се оказваха убийци, за да съди прекалено категорично по външността.

— Някой от вас знае ли да работи на кораб?

Петима от тях вдигнаха ръце и Ру посочи първия.

— Ти. Ако чуеш да извикам, режи котвата. — Обърна се към втория: — Чуеш ли ме да извикам, вдигай каквото платно докопаш. — На последния каза: — А ти хукваш към кърмата и ни подкарваш към открити води. — Огледа останалите: — Вие правите това, което ви кажат тези тримата. Ако успеем да вземем този кораб, трябва да се измъкнем. — И добави наум: „И да се разкараме от проклетия Сарт, ако атаката се провали.“

— Готови ли сме? — попита той и мъжете кимнаха. — Тръгнем ли, не спирайте, освен ако аз не ви кажа или ако ни нападнат. — Отвори вратата на склада на Винси. — Хайде.

Мъжете го последваха в предутринния мрак по улицата, на която се намираше складът, после завиха и излязоха на главната улица през града, част от Кралския път. Вървяха бързо, но без да тичат, и когато пътят зави на север, свърнаха по една по-малка уличка, водеща към южния край на пристанището. За Ру планът на Сарт наподобяваше най-вече на дясна ръка, зашлевила се по общо взето продължаващата на северозапад крайбрежна ивица. Палецът се падаше там, където пътят завиваше за малко на запад и в междината оставаше основната част на града, докато пътят не завиеше на север по „показалеца“. Пристанището започваше при свивката на палеца и продължаваше на известно разстояние покрай главния път, с няколкото карета сгради между пътя и залива.

Стигнаха до кейовете и Ру видя, че Винси е наредил да оставят склада отключен. Беше последният на по-долния кей, в най-западната част на въображаемия палец, и вътре имаше две лодки. По шестима души затласкаха всяка и бързо ги избутаха във водата. Осем души се качиха в първата, а Ру с другите осем — във втората. Почти бяха спрели да дишат в старанието си да не вдигат шум, но всичко наоколо остана спокойно.

По двама мъже във всяка лодка загребаха леко към кораба, открояващ се като тъмен силует на сивия фон на небето. Щом приближиха, Ру усети мраз в стомаха си и тихо каза:

— Проклятие.

— Какво? — попита един от мъжете до него.

— Квегански търговски е.

— Е, и какво? — попита втори.

— Нищо — изпъшка Ру. — Достатъчно неприятности си имам с Квег, още малко няма да ме направят повече мъртъв, ако ме спипат.

Някой от мъжете тихо се изкикоти и каза:

— Не. Но може да направи умирането ти малко по-гадно.

— Благодаря — отвърна Ру. — Много ме успокои.

Първата лодка стигна кърмата на кораба — двумачтов търговски съд. Един от мъжете на носа на лодката скочи, хвана се за въжето на котвата и пъргаво се изкатери до перилото. Надникна предпазливо, обърна се и кимна на другите долу в лодките.