Читать «Гневът на демонския крал. Парчета скършена корона» онлайн - страница 453

— Намерихме го!

— Зад храстите има нещо, ваша светлост — каза войникът.

Арута извади меча си и започна да сече храста. Войникът се поколеба само за миг, след което измъкна и своя меч. Докато дойде Доминик, бяха успели да разчистят значителна част от растителността. Зад изсечените храсталаци имаше проход. Арута разбра, че е описаното от баща му място, защото гледано право в лице наистина приличаше на тесен проход между стръмния склон и скалната стена, и заповяда на капитан Субаи:

— Изчакайте тук докато двамата с Доминик намерим входа.

Духовникът и херцогът влязоха в тесния пролом, продължаващ цели сто разкрача по склона. В самия му край, вляво от тях, се виждаше устието на пещера, достатъчно голямо, за да влезе човек.

— Ако това е открито, може да се брани толкова лесно, колкото и достъпът отгоре.

Доминик се взря в тъмното.

— Естествено е, но е „подобрено“ от братята на Ишап. Вижте, достатъчно широко е, за да може да се обърне един монах с куп книги или с наръч дърва, но не стига място за таран, с който да се разбие вратата.

— Каква врата?

Доминик притвори очи и зареди почти безмълвно заклинание, след което вдигна ръка. Дланта му се обкръжи от бледожълт ореол, който хвърляше достатъчно светлина, за да може Арута да види голямата дъбова врата на десетина крачки от входа на пещерата. Нямаше резе, нито ключалка и беше подсилена с три дебели железни пръта.

— Прав си — каза Арута. — За да се разбие това, трябва тежък овен, а за засилването му мястото не стига.

— Резето…

— Почакай малко.

Арута огледа скалните стени, прокара длан над една издатина, след това под друга, а накрая — по повърхността на вратата.

— Баща ми ми е разправял какви ли не истории за младостта си като крадец. Често съм си представял, че съм в неговата кожа, че правя същото, опитвам се да вляза някъде, където не съм поканен. Чудя се дали не… — Коленичи и огледа пода пред вратата. От едната страна, опрян до каменната стена, лежеше неголям камък. Арута посегна към него.

— Недей — каза Доминик.

Арута спря.

— Трябва да призная, че нямам дарбата на баща ми. — Усмихна се и се изправи. — Дядо ми казва, че съм наследил повече от майка си, отколкото от татко. Май е прав.

— Това е скрит капан. Ей там е истинският ключ. — Той се приближи до една малка вдлъбнатина и бръкна в нея. Опипа, хвана малкото резе и го раздвижи. — Сега дръпни онзи камък.

Арута го направи и откри, че камъкът е свързан с голям болт отзад към стоманено въже. Камъкът се отмести само на половин педя, но щом го дръпна, от другата страна на вратата се чу глух тътен. Вратата се раздвижи — тромаво, но се раздвижи. Отмести се бавно наляво и се отвори тесен и тъмен проход, водещ нагоре в недрата на възвишението.

Арута се обърна и каза на капитан Субаи:

— Отворено е. Прати да доведат хората!