Читать «Гневът на демонския крал. Парчета скършена корона» онлайн - страница 452

— Нямаме — отвърна капитанът. — Решихме, че Кралството само ще се погрижи за южния си фланг и не се налага да го правим ние.

— Е, ние сега сме Кралството и се налага да се погрижим. И уведомете Грейлок за това, което става, с молба да прецени дали не може да изпрати части натам, стига да могат да пристигнат първи. — Мъжете се разбързаха да изпълнят заповедите, а Дуко заяви: — Господа, ние сме във война. Само че не тази, която искахме, и не знаем колко е голяма. Може да е малка, но ако аз бях на мястото на кешийския генерал и разберях в какъв хаос са нещата тук, сигурно щях да се опитам да вляза в Крондор преди Грейлок, да се окопая и да го предизвикам да ме изрови, след като си има и Нордан на северния фланг. — Дуко поклати глава. — Дано само успеем да ги изритаме от Края на сушата и да ги научим колко грешат.

Джими и Даш се спогледаха и сякаш си казаха: „Какво ли още може да се обърка?“

12.

Хазарт

Арута посочи.

Капитан Субаи махна с ръка и мъжът зад него даде сигнал. Друг до него посочи с пръст, кимна и отиде да проучи указаното място. Напредването през планините ги беше забавило, защото можеха да минават не повече от десет-петнайсет мили на ден. Но вече виждаха подножието на планинското възвишение, на върха на което се намираше абатството на Сарт.

Трима съгледвачи се придвижваха по трудния маршрут, минаващ през изровени от дъждовете дерета, кози пътечки и всичко, което можеше да ги доведе до входа. Търсеха голяма, изпъкнала от стръмния планински склон скала, зад която трябваше да има тесен проход, отвеждащ до тунела под абатството. Арута помнеше думите на баща си, че ако не гледаш право във входа, с лице точно срещу изпъкналостта, няма да видиш нищо повече от стръмен склон.

Търсеха вече от няколко дни и на два пъти за малко щяха да се натъкнат на патрулите на Нордан. Не ги бяха засекли единствено поради факта, че Арута и Доминик се придружаваха от най-добрите горяни и следотърсачи в Кралството. В тази група те бяха само шестима. Сто и двадесетимата Първопроходци и Пурпурни орли, на които бе възложено да завземат абатството, изчакваха на няколко мили по-назад, в една тясна долчинка извън обсега на нашественическите патрули.

Арута отпи вода от меха си. Лятната жега беше потискаща, но не можеха да си позволят никакво бавене. Баща му бе споменал за още няколко ориентира, но нищо в този район не напомняше за описанията. Големият дъб можеше да е изгорял при пожар или отсечен за дърва. Трите канари, струпани една върху друга, можеше да са паднали от дъждовете или при земетръс. В края на краищата бяха изтекли над петдесет години.

Изведнъж едно подсвирване предупреди Арута, че някой е намерил нещо и той забърза към мястото, откъдето се бе чул звукът. Субаи вече беше там. Малко под него един от хората му беше скочил в някаква дупка в храсталаците: виждаше се само главата му — от пътеката горе щеше да е невидим. Арута се огледа и очите му се спряха на един голям дъб, точно срещу него. Обърна се и видя голям колкото цял фургон балван. В основата му имаше други две канари… и той разбра моментално и промълви: