Читать «Уиски Бийч» онлайн - страница 31

Зачуди се дали инспектор Улф от полицията в Бостън е повлиял на решението им. В лошите си дни Илай смяташе Улф за своя личен Жавер — с маниакална упоритост този човек го преследваше за престъпление, което не беше извършил. Когато беше в по-добро настроение, гледаше на инспектора като на твърдоглаво объркано ченге, което отказва да разбере, че липсата на доказателства може да означава и невинност.

Улф не бе успял да събере достатъчно данни, за да принуди прокурора да заведе дело. Това обаче не го беше спряло да се опитва, като на моменти дори преминаваше границата на тормоза, докато началниците му не го отстраниха.

Поне официално.

Не, никак не би изключил възможността Улф да окуражава и подстрекава Пийдмънтови в начинанието им.

Облегнат на лакти, Илай разтърка лицето си. Знаеше, че това ще се случи, очакваше го. Така че колкото и ужасно да беше, по-добре бе да вземе мерки, за да се отърве веднъж завинаги от този товар.

Съгласи се с последната фраза от имейла на Нийл: „Трябва да поговорим“. Вдигна телефона.

Главоболието кънтеше в главата му, риташе, блъскаше, крещеше. Уверенията на адвоката му не успяха да го облекчат. Семейство Пийдмънт вдигаха врява с иска си, за да усилят напрежението, да задържат вниманието на медиите и да спекулират с идеята за издръжката.

А дори да беше съгласен с адвоката си, че са безплодни, техните действия въобще не допринасяха за успокоението му.

Не помагаха и предложенията да запази спокойствие, да не коментира разследването и да наеме отново собствен частен детектив. Че с кого да коментира, да го вземат дяволите? А идеята да подхранва с пари и надежда частно разследване, което и преди не беше довело до нещо наистина полезно, добави нов слой към депресията му.

Знаеше, както знаеше и адвокатът му, а и полицията, че колкото повече време минава, толкова повече намалява възможността да се открие солидно доказателство.

Най-вероятният изход от мача? Щеше да си остане в чистилището, без да е обвинен, без да е оневинен, със сянка на подозрение, която да тегне над него през остатъка от живота му.

Значи трябваше да се научи да живее с това.

Трябваше да се научи да живее.

Чу шум отвън, но не обърна внимание, докато вратата не се отвори. Загледа се в Абра, която мъкнеше огромна чанта.

— Здрасти. Не ми обръщай внимание. Просто си стой там, докато сама домъкна всичко това. Не, не, няма никакъв проблем.

Докато стигне до нея, вече беше вмъкнала багажа си.

— Съжалявам. Мислех да ти се обадя и да ти кажа, че времето наистина не е подходящо.

Абра се облегна на вратата, за да я затвори, и шумно изпъшка.

— Много късно — започна, но усмивката й помръкна, щом се вгледа в лицето му. — Нещо не е наред. Какво е станало?

— Нищо. — Нищо по-различно от обичайното, добави наум. — Просто моментът е неподходящ.