Читать «Уиски Бийч» онлайн - страница 29

Спря се, щом изкачи стълбите — да, за да си вземе въздух и да изчака пулсът му да се успокои, както бе установила и баба му.

— Видя ли ми новия гимнастически салон? — запита тя.

— Видях го. Много е хубав. Колко вдигаш от лежанка, Хестър?

Тя се засмя.

— Мислиш се за умен и дързък. Но аз няма да измършавявам и да се отпускам. Обаче виж какво. Ти ще използваш салона, Илай.

— Използвах го вече. Веднъж. Намерих бележката ти. Застанал съм срещу Омарената къща.

— Най-добрите омарени ролца по северното крайбрежие.

— Нещата не са се променили много.

— Има промени тук и там, но важни са корените. Надявам се да помниш своите. Ти си Ландън, но покрай мен носиш и от кръвта на Хокин. Нас нищо не може да ни сломи, не и за дълго. Ще се грижиш за Блъф Хаус заради мен.

— Разбира се.

— И помни — понякога палачинката е просто палачинка.

Това го накара да се разсмее. Смехът му излезе груб и хриплив, но все пак се чу.

— Добре, бабо. И да използваш проходилката.

— Ще я ползвам скапаната проходилка, поне засега, ако ме чуеш какво ти говоря.

— Добре. Провери си имейла за някои снимки. След ден-два пак ще ти звънна.

Подмина места, които помнеше — „Топка и фунийка“, „Пицарията на Мария“ — както и някои нови заведения като „Сърфът“, обкован с розови дъски. Белият шпиц на методистката църква, простата постройка на унитарианците, гордата сграда на хотел „Норт Шор“, очарованието на барбекютата, които щяха да приветстват туристите през сезона.

Редките превозни средства пуфтяха край него, а после почти изчезнаха, докато вървеше към вкъщи.

Може би щеше да се върне в градчето следващия ясен следобед, за да купи малко пощенски картички, да ги надпише и да накара родителите си и малкото си приятели да се усмихнат.

Нямаше да боли.

Нямаше да боли и ако поразгледаше магазините, старите и новите, за да почувства отново духа на мястото.

Да си припомни корените, така да се каже.

Обаче точно сега бе уморен, беше му студено и искаше вкъщи.

Колата му беше сама на алеята и това бе облекчение. Беше се мотал достатъчно дълго, за да остави Абра да приключи. Нямаше да му се налага да води разговори или да ги избягва. Щом видя състоянието на ботушите си, се разтъпка наоколо и после отиде в пералното помещение.

Докато се събличаше, реши, че раменете му в момента са добре. Или поне достатъчно добре. Можеше да прати есемес на Абра и да й пише, че разходката е излекувала схващането му.

Стига да не беше сделката, която бе сключил с баба си. Така че щеше да я спази, но можеше да я отложи с два-три дни. Разполагаше с няколко часа, за да нагласи нещата. В края на краищата бе адвокат — все едно дали практикуващ, или не — и писател при това. Можеше да сътвори ясно и разумно послание.

Влезе в кухнята и забеляза лепнатата на плота бележка.

„Във фризера имаш тенджера с пиле и картофи.

Камините са заредени.

Изяж ябълка и не забравяй да пиеш вода след разходката. Ще се видим към пет и половина.“

Абра

— Ти какво, да не си ми майка? Може пък да не искам ябълка!

Извади си вода от хладилника само защото беше жаден. Не искаше и нямаше нужда от друг да му казва кога да яде и кога да пие. Сигурно следващия път щеше да го накара да си изчисти зъбите с конец или да се измие зад ушите.