Читать «Уиски Бийч» онлайн - страница 231

— Дали не е някаква карма?

Тя се разсмя.

— Дяволски си прав, карма е. Затова ли не можеш да спиш? Защото внезапно си приел кармичния си път и си искал да ми го кажеш?

— Не. Всъщност не знаех, че ще го кажа, докато ти не дойде тук при мен. Само като те погледнах, и то просто ми дойде, ей така.

— Трябва да се връщаме в леглото. — Усмивката й беше пълна с обещание. — Обзалагам се, че мога да ти помогна да заспиш.

— Ето още една причина да те обичам. Винаги ти идват прекрасни идеи.

Но когато хвана ръката й, си спомни.

— Господи, залисах се.

— То си ти е навик.

— Не, имам предвид, че забравих защо всъщност излязох, защо не можах да заспя. Качих се горе и започнах да се ровя из книжата — документацията, сметките.

— Всички онези числа и колонки? — Абра инстинктивно вдигна ръце да разтрие слепоочията си. — Това би трябвало да те приспи само след пет минути.

— Намерих я, Абра. Открих Зестрата на Есмералда.

— Какво? Как? За бога, Илай! Ти си гений! — Прегърна го и затанцува. — Къде е?

— Тук.

— Но къде тук и ще ми трябва ли лопата? Еха! Трябва да предадем съкровището на Хестър, на семейството ти. Трябва да се опази и… сигурно има начин да се открият наследниците на Есмералда и да станат част от откритието. Музеят на Хестър. Можеш ли да си представиш какво означава това за Уиски Бийч?

— А пък аз си мислех да избягам с него.

— Виж, Илай, помисли си само. Открито е съкровище след повече от два века. Можеш да напишеш друга книга — за него. За всички онези хора, които ще могат да го видят. Родителите ти ще могат да заемат експонати на Смитсониън, Метрополитън, Лувъра.

— Значи така правиш? Даряваш, заемаш, разпределяш?

— Ами да. Принадлежи на вековете, не е ли така?

— По един или друг начин. — Омаян от нея, Илай се взря в сияещото й лице. — Не го ли искаш? Поне някаква частица от него?

— Ами… Сега като спомена, не бих казала „не“ на нещо красиво — засмя се Абра и се завъртя. — Ох, само си помисли за историята, за разкритата загадка, за освободената магия. Но къде е? И кога ще можем да го приберем?

Илай се обърна към нея и разпери ръце.

— Вече сме го взели. Вече е опазено. Абра, това е Блъф Хаус.

— Какво? Не разбирам.

— Предшествениците ми не са били такива алтруисти и филантропи като теб. Не само че са го задържали, ами са го и похарчили. — Посочи й къщата. — Не е построена само от уискито, а и от пиратското имане. Разширението на фабриката, на къщата, първите обновления, дървеният материал, камъкът, работната ръка.

— Казваш ми, че са продали съкровището, за да разширят бизнеса си и да построят къщата?

— Станало е постепенно, ако съм разчел правилно разходните документи. В продължение на едно или две поколения, като започнем от коравосърдечните Роджър и Едуин.

— О. Трябва да го приема. — Абра отметна косите си и според него отхвърли екзалтираните си мисли за музеи и споделяне. — Блъф Хаус е Зестрата на Есмералда.

— В същността си. Иначе сметките не излизат, ако разгледаш внимателно приходите и разходите. Твърди се, че немалка част от фамилното ни богатство се дължи на хазарта. Предците ми обичали да играят и били късметлии. Освен това били умни бизнесмени. После войната, възстановяването. Всичко това е ясно, но комарджиите имат нужда от залог.