Читать «Уиски Бийч» онлайн - страница 228

— Ами то така или иначе си е било открадната собственост, но да. Мисля, че го е открил и го е взел.

— Тогава къде, по дяволите, е?

— Мисля по въпроса. Но всичко това е съмнително, ако първоначалната хипотеза е грешна. Трябва да открия сина на Виолета.

— И как?

— Мога да го направя и сам, което ще отнеме време, защото това не е по моята част, но има доста помощни материали и някои добри генеаложки сайтове. А може да спестя време, като се свържа със специалист. Познавам точния човек. Някога бяхме приятели.

Абра разбра. Някой, който му е обърнал гръб. Освен това си даде сметка, че независимо от логичните му аргументи, той разбира през какво е преминала Виолета. Знаеше много добре какво е да си отхвърлен и осъден.

— Сигурен ли си, че искаш да го направиш?

— Мислех си преди няколко седмици, но го отложих. Защото всъщност не искам да го направя. Но ще се опитам да прочета тази страница от книгата на Виолета. Когато наистина стане трудно, е хубаво да се прости.

Абра сложи длани на лицето му.

— И все пак трябва да празнуваме. Сега ще сляза и започвам подготовката. Трябва да оставим тези писма на сигурно място.

— Ще се погрижа за тях.

— Илай, защо според теб Едуин е запазил писмата?

— Не знам, освен че Ландънови обичаме да пазим неща. Скринът може да е бил негов, а прибирането им в тайника — неговият начин да ги запази, без да му се налага да ги гледа.

— Далеч от очите, далеч от ума. Като Виолета — кимна Абра. — Трябва да е бил много тъжен човек.

Тъжен? Илай се замисли, когато тя излезе. Съмняваше се. Предполагаше, че Илай Ландън е бил самодоволен кучи син. Но сигурно няма родословно дърво без някой и друг крив клон.

Използва лаптопа, за да потърси номера на някогашния си приятел, и после взе телефона си. Откри, че прошката не идва лесно. За разлика от изгодата. Може би и прошката щеше да дойде… а ако не станеше така, поне щеше да си получи отговорите.

28.

С прибрана коса и навити до лактите ръкави, Абра режеше картофи в тенджерка. Вдигна поглед, щом Илай влезе в кухнята.

— Как мина?

— Трудно.

— Съжалявам, Илай.

Той само сви рамене.

— По-трудно беше за него, отколкото за мен, предполагам. Всъщност по-добре познавам жена му. Беше помощник-адвокат в старата ми фирма. Той преподава история в Харвард, а също и генеалогия. Играехме баскетбол два пъти месечно, пили сме по някоя бира тук и там. Това е всичко.

Според Абра това беше достатъчно човек да бъде удостоен с малко лоялност и съпричастие.

— Все едно. След първоначалната неловкост и напрежение и свръхентусиазираното „радвам се, че те чувам, Илай“, той се съгласи да го направи. Всъщност мисля, че се чувства достатъчно виновен, за да го превърне в свой приоритет.

— Добре. Това помага да се уравновесят везните.

— Защо тогава ми се ще да ударя нещо?

Абра огледа картофа, който току-що беше накълцала злобно на няколко неравномерни части. Знаеше прекрасно как се чувства той.

— А защо вместо това не идеш да повдигаш малко тежести? Ще ти отвори апетит за пълнените свински пържоли и огретена от картофи и зелен фасул. Мъжествено празнично ястие.