Читать «Уиски Бийч» онлайн - страница 224

— Просто си задължена да облечеш роклята.

— Може би по-късно — разсмя се тя.

Затанцува към скрина и отвори следващото чекмедже.

Натрупа цели купчини от неизползван или частично използван плат, като прилежно сгъваше парчетата. Някой се бе занимавал с шиене някога и беше прибирал в чекмеджетата коприна и брокат, фина вълна и сатен. Със сигурност оттук водеха произхода си някои страхотни рокли, а други, вече замислени, така и не са били ушити.

Когато Абра стигна до най-долното чекмедже, то се отвори наполовина. След няколко дръпвания тя измъкна старите парчета плат… и плик с карфици, стар игленик с формата на зрял домат и тенекиена кутийка с различни модели на дрехи.

— О, модели! От трийсетте и четирийсетте. — Внимателно ги извади. — Блузи и вечерни рокли. Боже мой! Само виж тази рокля без ръкави.

— Забавлявай се.

Абра едва го удостои с поглед.

— Разкошни са. Всички тия модели ме карат да се чудя защо досега не съм се занимавала с ретро облекла. Интересно, дали бих могла да ушия тази рокля?

— Да шиеш? — Изгледа я. — Мислех, че за това си има магазини.

— От жълта коприна с малко виолетки може би. Никога не съм шила рокля, но бих се радвала да опитам.

— Давай.

— Може дори да пробвам на онази стара шевна машина, която намерихме тук. Просто за да запазя стила.

Замечтана подреди моделите и се обърна към празното чекмедже.

— Заседна. Може би нещо му пречи… — измърмори.

Наведе се и заопипва дъното, после страните и пак дъното.

— Нещо се е приклещило или пък…

А после пръстите й напипаха нещо метално и извито.

— Има нещо тук в ъгъла — каза тя на Илай. — И в двата ъгъла всъщност.

— Ей сега ще погледна.

— Не мога да разбера защо пречи на чекмеджето да се отвори. То просто…

Нетърпеливо натисна в ъглите и чекмеджето се плъзна навън, почти в скута й. Илай отново вдигна поглед при изненаданото й „О!“

— Добре ли си?

— Да, просто малко ми удари коленете. Това е като преграда, Илай. Тайна преграда в дъното на това чекмедже.

— Да, попаднах на няколко такива в бюрата и едно в стария бюфет.

— А там дали попадна на нещо такова?

Подаде му дървена кутия, върху която беше гравирано стилизирано извито „Л“.

— Досега не.

Заинтригуван, Илай остави работата си, когато Абра сложи кутията на кашона.

— Заключена е — оповести тя.

— Може би ключовете са при онези, които описвах, повечето намерих в тайното чекмедже на стария бюфет.

Абра погледна към буркана, в който пускаха ключовете, открити при претърсването на третия етаж. А после просто свали фиба от косата си.

— Първо да опитаме с това.

Той се разсмя.

— Сериозно? Ще отключиш ключалката с игла за коса?

— Това е класическият начин, нали? Колко сложно може да бъде?

Пъхна фибата, завъртя я, размърда я и пак завъртя. Изглеждаше решена да отвори кутията, но Илай все пак се отправи да вземе буркана. И тогава чу тихичко изщракване.

— Правила ли си това и преди?

— Не, откакто бях на тринайсет и изгубих ключа на дневника си. Но някои умения си остават.

Надигна капака и откри скрити писма.

И преди се бяха натъквали на писма. Повечето бяха кореспонденции с Бостън и Ню Йорк. Някои бяха от войници, други — от дъщери, омъжени надалеч. Абра все се надяваше да открие и любовни писма.