Читать «Уиски Бийч» онлайн - страница 214

— И твоя не е, бароне на уискито.

— Това се отнася до баща ми или до сестра ми — баронесата. Все едно, работил съм про боно в Южен Бостън. Територията може и да не е моя, но не ми е и напълно непозната. Е, предполагам, че вече видяхме основните забележителности или по-скоро незабележителности.

— Той просто си е вършел работата — каза Абра. — Не го харесвах, може би не харесвах и как си вършеше работата, когато разговаря с мен, но не заслужаваше да умре, задето е работил.

— Не, не заслужаваше. Но можеш да се утешиш, че е попаднал на друга спица от колелото на кармата.

— Разпознавам сарказма, когато го чуя, но това беше добро. И аз така ще правя.

— Браво. Да идем да видим как е баба, преди да потеглим обратно.

— Ще ме заведеш ли до къщата, в която сте живели с Линдзи?

— Защо?

— За да мога да добия впечатление за това какъв си бил.

Илай се поколеба, но после си каза: какво пък? Защо да не направи пълен кръг?

— Добре.

Чувстваше се странно да пътува по тези улици, да кара в онази посока. Не, беше се връщал в къщата в Бек Бей, откакто получи възможността да вземе нещата, които искаше. А след това нае компания да продаде останалото и после обяви за продан и къщата.

Беше си мислил, че прерязването на тези връзки ще помогне, но не можеше да каже, че се е получило. Преминаваха покрай магазини и ресторанти, които някога бяха част от ежедневието му. Ето в онзи бар там често си пиеше питиетата с приятели, любимият спа център на Линдзи, китайският ресторант с невероятното пилешко в сладко-кисел сос и винаги усмихнатия разносвач. Красивите дървета и спретнатите дворове на хората, които някога бяха негови съседи.

Когато спряха пред къщата, той не каза нищо.

Новите собственици бяха добавили декоративно дръвче пред входа — с висящи клони, които тъкмо започваха да разцъфват в деликатно розово. На алеята имаше триколка — ярка, червена и весела.

Но останалото изглеждаше същото, нали? Същите извивки и ъгли, същите блестящи прозорци и широката входна врата.

Защо тогава му изглеждаше толкова чуждо?

— Не ти прилича — каза Абра до него.

— Не прилича ли?

— Не, не ти прилича. Прекалено е банално. Къщата е голяма и красива посвоему. Красива като модерно палто, което не ти е по мярка, или поне сега не ти е по мярка. Може би ще си пасне с вратовръзката „Ермес“, с някой италиански костюм и с адвокатското куфарче, докато влизаш в местното кафене и поръчваш прекалено скъпо специално кафе, както си говориш по смартфона. Но това не си ти.

Обърна се към него.

— Нали си бил такъв?

— Предполагам, че да. Или поне бях тръгнал натам, все едно дали палтото ми е по мярка.

— А сега?

— Не искам отново това палто. — Огледа я. — Когато преди няколко месеца най-сетне къщата беше продадена, почувствах облекчение. Все едно смъкнах слой кожа, която ми беше станала твърде тясна. Затова ли искаше да дойдем тук? За да го призная или за да го видя?

— Това е хубав страничен ефект, но всъщност просто бях любопитна. И аз някога имах подобно палто. Почувствах се добре, когато го отстъпих на човек, на когото му стоеше по-добре. Нека да идем да видим Хестър.