Читать «Уиски Бийч» онлайн - страница 216

Влезе в колата, издърпа предпазния колан и потегли.

— Съжалявам. — Абра облегна глава назад, затвори очи за миг и се опита да си възвърне равновесието. — Съжалявам. Вероятно влоших нещата.

— Не, не си. Изненада го. И рисунката на Съскайнд го изненада. Не знам какво ще предприеме по този въпрос, но успя да го свариш неподготвен.

— Малка утеха. Не го харесвам и нищо, което прави или не прави, не може да промени това. Сега… — Абра вдиша дълбоко. — Трябва да издишам лошото и да се успокоя. Не искам Хестър да види, че съм ядосана.

— Мислех, че си разярена.

— Не е чак толкова различно.

— Различно е, когато става въпрос за теб.

Абра мисли върху тези му думи, докато вземаха последния завой до Бийкън Хил.

Реши, че тази къща повече подхожда на Илай. Може би защото мястото внушаваше усещане за история, за много поколения от едно семейство. Харесваше това чувство, харесваше й пейзажът, толкова грижливо оформян, а сега изпъстрен с ранни пролетни цветя.

Подаде букета на Илай.

— Добрият внук.

И влязоха, за да видят Хестър.

Завариха я в дневната й със скицник, чаша студен чай и малка чиния с курабийки. Тя остави скицника и молива си и разтвори ръце.

— Точно от каквото имах нужда, за да направи хубав деня ми.

— Изглеждаш уморена — веднага отбеляза Илай.

— Имам си основателна причина. Току-що приключих с дневната си физиотерапия. Пропуснахте срещата си с Маркиз дьо Сад.

— Ако ти е прекалено трудно, трябва да…

— О, стига — махна Хестър нетърпеливо с ръка. — Джим е чудесен и има страхотно остро чувство за хумор. Знае колко мога да понеса и колко да изисква. Но след терапията съм уморена. Сега обаче се оживих, като ви виждам двамата, а и тези прекрасни цветя.

— Мислех си, че ще трябва да се намеся и да насоча Илай в правилната посока, но се оказа, че той има чудесен вкус. Защо да не ги занеса долу на Кармел, за да ги сложим във ваза?

— Благодаря, мила. Яли ли сте? Можем всички да слезем. Илай, дай ми ръка.

— Защо първо не поседнем за малко? — предложи Илай и самият той седна. — Ще слезем, щом се възстановиш от Дьо Сад. — Кимна на Абра да вземе цветята и се обърна към Хестър. — Не трябва толкова да се напрягаш.

— Забравяш с кого разговаряш. Напрягането е това, което помага работата да се свърши. Радвам се, че дойде и че доведе и Абра.

— Вече не ми е трудно да идвам в Бостън.

— И двамата с теб се лекуваме.

— В началото не полагах толкова усилия.

— Нито пък аз. Вероятно първо трябва да добием инерция.

Той се усмихна.

— Обичам те, бабо.

— И трябва. Майка ти ще се върне след около два часа, но баща ти няма да се прибере преди шест. Ще изчакаш ли поне майка си?

— Такъв е планът. А после се връщаме обратно. Имам си къща и куче, за които да се грижа.

— Да се грижиш за някого е добре за теб. През последните няколко месеца двамата извървяхме дълъг път.

— Мислех, че съм те изгубил. Всички си го помислихме. Предполагам съм решил, че съм изгубил себе си.

— Но ето ни тук. Кажи ми как върви книгата ти.