Читать «Непрогледност» онлайн - страница 9

Докато вървеше, си мислеше за една от ирониите в своя избор на професия. Беше се спряла на патологията по редица причини. Преди всичко смяташе, че с нормално работно време по-лесно ще съчетае медицината със семейния живот. Но проблемът беше, че нямаше семейство, ако не се смятаха родителите й, макар на практика те да не влизаха в сметката. Всъщност Лори нямаше дори някаква смислена интимна връзка. И през ум не й бе минавало, че на тридесет и две години няма да има деца, още по-малко, че ще е неомъжена.

Един таксиметров шофьор, чиято националност не можа да отгатне, я откара набързо до ъгъла на Първо авеню и Тридесета улица. Беше изненадана, че успя да хване такси. Обикновено в дъждовно време и в натоварените часове таксита нямаше. Тази сутрин обаче някакъв човек слизаше от едно такси точно когато Лори стигна Първо авеню. Но дори и да не беше успяла да намери кола, нямаше да е беда. Това бе едно от предимствата да живееш само на единадесет преки от работата си. Много често тя отиваше и се връщаше пеша.

След като се разплати с шофьора, Лори се изкачи по стълбите на Нюйоркската служба по съдебна медицина. Шестетажната сграда се засенчваше от останалата част на Медицинския център на Нюйоркския университет и от болничния комплекс „Белвю“. Фасадата й бе от гледжосани в синьо тухли, с алуминиеви прозорци и рамки на вратите, с непривлекателен съвременен дизайн. Обикновено Лори не обръщаше внимание на сградата, но в този дъждовен ноемврийски ден тя не убягна от критичния й поглед точно като професията й и улицата, на която живееше. Мястото беше потискащо. Лори трябваше да го признае. Все още клатеше глава и се питаше дали има архитект, който да се чувства истински удовлетворен от подобна чудесия, когато изведнъж забеляза, че фоайето е претъпкано. Входната врата беше оставена отворена въпреки сутрешния студ и се виждаше как през нея бавно излиза цигарен дим.

Любопитна да разбере какво става, Лори се запровира с доста мъки през навалицата към пропуска. Марлин Уилсън, която обикновено дежуреше на рецепцията, бе видимо замаяна, тъй като поне десетина души се тълпяха край бюрото й и я обсипваха с въпроси. Бяха нахлули журналисти, въоръжени до зъби с камери, касетофони и прожектори. Беше ясно, случило се е нещо необичайно.

След кратка пантомима, с която да привлече вниманието на Марлин, Лори най-после бе изтласкана към вътрешността на сградата. Изпита известно облекчение, когато затворилата се след нея врата заличи гълчавата и лютивия цигарен дим.

Надникна в мрачната стая, където водеха близките да идентифицират покойниците, и малко се изненада като видя, че е празна. Отвън имаше толкова много хора, че тя очакваше да види поне неколцина в стаята за идентификация. Сви рамене и се запъти към кабинета си.

Първият човек, на когото попадна, бе Вини Амендола, един от санитарите в моргата. Без да обръща внимание на врявата в приемната, Вини пиеше кафе от пластмасова чашка и разглеждаше спортните страници на „Ню Йорк Поуст“. Бе опрял крака в ръба на една от сивите метални маси. Както винаги преди осем сутринта, бе единственият човек в стаята. Негово задължение беше да прави кафе за колегите. Голяма професионална кафемашина бе инсталирана в кабинета, помещение, използувано за какво ли не, включително и за неофициалните сутрешни събрания.