Читать «Покана за екзекуция (Романи)» онлайн - страница 94

Времето съвсем се влоши и Лужин, като си припомни унилия пущинак и гробищния вятър, помоли да отложат ходенето до следващата седмица. Между другото стегнаха незапомнени студове. Пързалката се затвори, не й вървеше: миналата зима все киша, киша, локви вместо лед, а сега такъв студ, че дори на учениците не им се караха кънки. Из парковете по снега лежаха малки птици с изпъкнали гърдички и вирнати крачета. Безволният живак под влияние на околната среда падаше все по-ниско и по-ниско. И дори полярните мечки в Зоологическата градина се видяха в чудо, намирайки, че дирекцията е прекалила.

Жилището на Лужини се оказа един от тези благополучни домове с героично централно отопление, в които не се налагаше да седят по кожени палта и увити в одеяла. Родителите на жена му, обезумели от студ, с безкрайно удоволствие идваха на гости при централното отопление. Лужин по старото си сако, спасено от гибел, седеше на писалището и усърдно рисуваше белия куб, сложен пред него. Тъстът му се разхождаше из кабинета и разправяше предълги, съвсем прилични вицове или четеше вестник на дивана, като от време на време поемаше дълбоко въздух и покашляше. Тъщата и жена му оставаха на чайната маса и от кабинета, през тъмната гостна, се виждаше яркият жълт абажур в трапезарията, осветеният профил на жена му върху тъмния фон на бюфета, голите й ръце, облакътени навътре на масата и извити към едното й рамо със сплетени пръсти, понякога едната й ръка плавно се изпъваше и докосваше някой лъскав предмет върху покривката. Лужин изоставяше куба и грабнал бял лист хартия, приготвил ламаринената кутийка с кръглите акварелни бои, бързаше да нахвърля тази далнина, но докато внимателно изтегляше с линийка перспективата, там нещо се променяше, жена му се изгубваше от яркия отвор на трапезарията, светлината загасваше и се запалваше по-близо, в гостната, и вече нямаше никаква перспектива. Изобщо рядко се стигаше до бои, пък и, право казано, Лужин предпочиташе молива. Хартията неприятно се сгърчваше от влажните акварели, мокрите бои се сливаха; понякога не можеше да се отърве от някакво прекалено натрапчиво берлинско синьо — вземаш си само с връхчето на четката, а тя вече се плъзнала по емайла, съсипвайки приготвения тон, и водата в чашката е отровносиня. Имаше твърди тубички с китайски туш и с бяла боя, но капачките им неизменно се изгубваха, отворът им засъхваше и при натискане тубичката се пукваше отдолу и оттам се измъкваше лъкатушно дебелото червейче на боята. Резултатът беше само безплодни цапаници и най-лесните неща — ваза с цветя или залез, изкопиран от проспекта за Ривиерата — излизаха петнисти, болезнени, ужасни. Обаче му беше приятно да рисува. Той нарисува тъща си — и тя се обиди; нарисува жена си в профил и тя каза, че ако е такава, защо се е оженил за нея; за сметка на това излезе много хубава високата колосана яка на тъста. Лужин с удоволствие остреше молива, мереше нещо, присвил око и вдигнал молива с опрян в него палец, внимателно движеше гумата по хартията, придържайки листа с длан, тъй като от опит знаеше, че иначе листът с пукот се смачква. И много деликатно издухваше атомите гума от страх да не зацапа рисунката с ръка. Най-много обичаше това, с което по съвет на жена си бе започнал, това, към което се връщаше постоянно — белите кубове, пирамиди, цилиндри и късчето гипсов орнамент, което му напомняше за часа по рисуване в училището — единствения приемлив урок. Тънките линии бяха успокоителни, пречертаваше ги по сто пъти, постигайки пределна тънкост, точност, чистота. Извънредно хубаво бе да тушира, нежно й равномерно, без да натиска много, с правилно поставени щрихи.