Читать «Покана за екзекуция (Романи)» онлайн - страница 96

И веднъж, след няколко дни, по пладне се появи новопристигналата. Лужин още си почиваше, тъй като бе спал зле през нощта. На два пъти се бе пробуждал с гърлен вик, задушаван от кошмар, и сега на Лужина някак не й беше до гости. Новопристигналата се оказа слабичка, пъргава, сполучливо гримирана и подстригана дама, облечена както се обличаше Лужина, скъпо и семпло. Гръмогласно, една през друга, се убеждаваха взаимно, че никак не са се променили, а само са се разхубавили, после влязоха в кабинета, където беше по-уютно, отколкото в гостната. Пристигналата си помисли, че Лужина преди десет-дванайсет години бе доста изящно, подвижно момиченце, а сега е напълняла, поизбледняла и се е умирила, а Лужина намери, че скромната, мълчалива госпожица, посещавала някога дома им и влюбена в един студент, по-късно разстрелян, се е превърнала в хубава, интересна дама. „Ама и този ваш Берлин… Моля ти се. За малко да пукна от студ. У нас, в Ленинград, е по-топло, ей богу, по-топло е.“ — „Как изглежда сега Петербург? Сигурно много се е променил?“ — попита Лужина. „Променил се е, разбира се“ — бодро отвърна пристигналата. „И животът е тежък, тежък“ — закима умислено Лужина. „Ами, глупости! Нищо подобно. Работят, строят. Дори моят малкият — как, не знаехте ли, че имам момченце? — ами да, чудесен малчуган, — та дори моят Митка смята, че при нас в Ленинград «лаботят», а в Берлин «булжоата нищо не вълшат». И изобщо смята, че в Берлин е къде-къде по-зле, не иска нищо да погледне. Такъв ми е наблюдателен, да ви кажа, чувствителен… Не, сериозно, детето е право. И аз самата чувствувам, че ние сме изпреварили Европа. Да вземем нашия театър. Ето, при вас в Европа театър няма, просто няма. Разбирате ли, никак, никак не хваля комунистите. Но се налага да призная: те гледат напред, те строят. Интензивно строителство.“ — „Нищо не разбирам от политика — жално проточи Лужина. — Обаче ми се струва…“ — „Само казвам, че трябва да се мисли широко — припряно продължи пристигналата. — Ето например веднага щом се озовах тук, купих едно емигрантско вестниче. И дори мъжът ми каза, така, на шега — защо, мила, си даваш парите за такова лайно — той се изрази по-лошо, но да кажем така от приличие, — а аз не; казах му: всичко трябва да се види, всичко да се знае, съвсем без предубеждения. И представете си — отварям вестника, чета, в него напечатана такава клевета, такава лъжа, толкова е плоско всичко.“ — „Рядко виждам руски вестници — виновно промълви Лужина. — Ето, мама получава руски вестник, от Сърбия, струва ми се…“ — „Едно си знаят — устремно продължи пристигналата. — Само хулят и никой не смее да шукне нещо «за».“ — „Право да ви кажа, по-добре да говорим за нещо друго — объркано рече Лужина. — Не мога да го изразя, не ме бива да говоря за такива работи, но чувствувам, че грешите. Ако поискате някой път да разговаряте с моите родители за това…“ (И както го каза, Лужина не без известно удоволствие си представи опулените очи на майка си и нейните паунски възгласи.) „Е, вие сте малка още — снизходително се усмихна пристигналата. — Разкажете ми какво правите, с какво се занимава вашият мъж, какъв е.“ — „Той играеше шах — отвърна Лужина. — Чудесно играеше. Но после се преумори и сега си почива, и моля ви се, не бива да разговаряте с него за шах.“ — „Да, да, зная, че е шахматист — каза пристигналата. — Но какъв е? Реакционер? Белогвардеец?“ — „Да ви кажа, не зная“ — засмя се Лужина. „Общо взето, съм чувала за него — продължи пристигналата. — Когато вашата maman ми каза, че сте се омъжили за Лужин, веднага, кой знае защо, си помислих, че е същият. Имах една близка позната в Ленинград, тъкмо тя ми беше разказвала — с такава наивна гордост — как научила малкия си племенник да играе шах и как той по-късно станал извънредно…“