Читать «Покана за екзекуция (Романи)» онлайн - страница 92

Но не беше точно така. Нещо бе останало — някаква загадка, трънче. Нощем започна да се замисля защо го бе ужасила толкова тази среща. Разбира се, имаше всякакви отделни неприятности — това, че Петришчев някога го бе измъчвал в училище, а сега по косвен начин си бе спомнил за една разпокъсана книга, и че целият свят, изпълнен с екзотични съблазни, се бе оказал лъжа на измамник и занапред не биваше да вярва на проспектите. Но беше страшна не самата среща, а нещо друго — тайният смисъл на тази среща, който предстоеше да разгадае. Нощем започна напрегнато да мисли, както се случваше Шерлок да се замисли над пепелта от пура — постепенно започна да му се струва, че комбинацията е още по-сложна, отколкото бе предполагал в началото, че срещата с Петришчев е само продължение на нещо и че трябва да търси по-надълбоко, да се върне назад, да преиграе всичките ходове на живота си от болестта до бала.

13

На сивкавата пързалка (където лете бяха площадките за тенис), леко поръсена от сух снежец, предпазливо се вихреха гражданите и точно в минутата, когато край тях по тротоара минаваха Лужини, излезли на утринната си разходка, най-буйният от кънкьорите, юначага по пуловер, изящно се засили с холандска крачка и устремно се тръшна върху леда. После в малката градинка тригодишно дете, цялото в червено, пристъпи колебливо с вълнени крачета, заклатушка се към стълба в оградата, гребна с ръкавичка сняг от апетитната купчинка и го вдигна до устата си, заради което веднага бе сграбчено и плеснато отзад. „Ах, горкичкото“ — озърна се и каза Лужина. По побелялата улица мина автобус, остави след себе си две дебели черни ивици. От магазина за говорещи и свирещи апарати се чу зъзнеща музика, някой затвори вратата, за да не настине музиката. Дакел с кърпено синьо палтенце, с ниско клатушкащи се уши, се спря, като душеше снега, и Лужина успя да го погали. Нещо леко, остро, белезникаво ги удряше в лицата; щом погледнеха празното небе, светли топчици танцуваха пред очите им. Лужина се подхлъзна и погледна укорно светлите си ботинки. Край руския гастроном срещнаха познати, семейство Алфьорови. „Какъв студ“ — възкликна Алфьоров, раздрусал жълтата си брадичка. „Недейте, ръкавицата е мръсна“ — издърпа ръката си Лужина и попита Алфьорова с усмивка, загледана в миловидното й, винаги оживено лице, защо не намине към тях. „Понапълнели сте, драги“ — подхвърли Алфьоров с палав поглед към корема на Лужин, преувеличен от дебелото палто. Лужин умолително извърна очи към жена си. „Така че заповядайте“ — закима тя. „Чакай, Машенка, знаеш ли им телефона? — попита Алфьоров. — Знаеш ли го? Добре. До скоро виждане — както се казва по съветски. Поздрави на майка ви.“