Читать «Покана за екзекуция (Романи)» онлайн - страница 95

„Готово“ — каза той, като отдалечи от себе си листа и се загледа през ресници в завъртяния куб. Тъстът му сложи пенснето си и дълго гледа, като кимаше. От гостната дойдоха тъщата и жена му и също се загледаха. „Дори отхвърля лека сянка — каза жена му. — Много, много симпатичен куб.“ — „Бива си го, направо футуристика“ — избъбри тъщата. Лужин, усмихнат с единия крайчец на устата, взе рисунката и огледа стените на кабинета. До вратата вече висеше едно негово произведение: влак на моста, прехвърлен през пропаст. В гостната също висеше нещо: череп върху телефонна книга. В трапезарията имаше едни много кръгли портокали, които всички, кой знае защо, вземаха за домати. А спалнята бе украсена от направен с въглен барелеф и от интимния разговор на конус с пирамида. Той излезе от кабинета и жена му каза с въздишка: „Интересно къде ще го окачи милият Лужин.“

„Мен още не сте сметнали за необходимо да ме уведомите“ — започна майка й, посочвайки с брадичка купчината пъстри проспекти, оставени върху масата. „И аз не зная — каза Лужина. — Много е трудно да се реши, навред е красиво. Смятам, че най-напред ще заминем за Ница.“ — „Бих ви посъветвал: Италианските езера“ — подхвана баща й, сгънал вестника и свалил пенснето, и взе да разпратя колко са прекрасни тези езера. „Страхувам се, че малко му дотегнаха разговорите за пътешествието — каза Лужина. — В един прекрасен ден просто ще вземем влака и ще заминем.“ — „Не по-рано от април — умолително проточи майка й, — нали ми обеща…“

Лужин се върна в кабинета. „Намираше ми се една кутийка с кабарчета“ — каза той, загледан по писалището и тупайки се по джобовете (при това отново за трети или за четвърти път почувствува, че в левия му джоб има нещо — но не кутийка, — и все нямаше кога да го изследва). Кабарчетата се намериха в чекмеджето. Лужин ги взе и забързано излезе.

„Да, съвсем бях забравила да ти кажа. Представи си, вчера сутринта…“ И тя заразправя на дъщеря си, че й се обадила по телефона една дама, неочаквано пристигнала от Русия. Тази дама като госпожица често идвала у дома им в Петербург. Оказало се, че преди няколко години се омъжила за съветски търговец или чиновник — и на път за курорта, където мъжът й заминавал да си възстановява силите, спряла за две седмици в Берлин. „Да ти кажа, някак ми е неудобно да идва у нас, но е толкова натрапчива. Чудя се как не се страхува да ми звъни. Нали ако там, в Совдепията, научат, че ми се е обаждала…“ — „Ах, мамо, тя вероятно е много нещастна жена — изскубнала се е за малко на свобода, иска да се види поне с някого.“ — „Ами да ти я прехвърля — облекчено каза майката, — тъй и тъй при теб е по-топло.“