Читать «Покана за екзекуция (Романи)» онлайн - страница 90

„Лужин, тук ли сте били“ — изведнъж го извика гласът на жена му; тя се бе забързала покрай него под ръка с баща си. „Ей сега ще се върна, само да намеря маса за нас“ — подвикна тя, като се обърна, и се изгуби. „Лужин ли се казвате?“ — любопитно го погледна господинът. „Да, да — отвърна Лужин, — но това няма значение.“ — „Познавах един Лужин — полека произнесе господинът, примижал (защото паметта на човека е късогледа). — Познавах един. Да не сте учили случайно в Балашевото училище?“ — „Да речем“ — отвърна Лужин, обзет от неприятно подозрение, и започна да се взира в лицето на събеседника си. „В такъв случай сме съученици! — възкликна мъжът. — Аз съм Петришчев. Помните ли ме? Разбира се, че ме помните! Ама че случайност. По лицето никога не бих ви познал. Не, не вас — тебе. Прощавай, Лужин… Как ти беше… А, май помня — Антон… Антон… А по баща?“ — „Грешка, грешка“ — ужаси се Лужин. „Да, с паметта съм за никъде — продължи Петришчев. — Забравил съм много имена. Ето например сигурно си спомняте — имахме едно кротко момче. После остана без ръка в един бой, беше при Врангел, точно преди евакуацията. Видях го в една черква в Париж. Ама как му беше името!“ — „Но защо ви е? — каза Лужин. — Защо трябва да говорим толкова за него?“ — „Не, не си спомням — въздъхна Петришчев, като отлепи ръка от челото си. — Ето например имахме един Громов, той също е сега в Париж; май добре се е наредил. Но къде са другите? Къде са всички? Пръснали са се, изпарили са се. Странно, като си помисля. Е, ами вие как сте, ти как си, Лужин?“ — „Благополучно“ — каза Лужин, отмести поглед от разпаления Петришчев и го видя изведнъж същия, какъвто беше тогава: розов дребосък, непоносимо присмехулен. „Прекрасни времена бяха, Лужин — извика Петришчев. — Лужин, помните ли, помниш ли Валентин Иванович? Как нахлуваше като ураган в клас с картата на света? А онова старче — ах, отново му забравих фамилното име, — помните ли го как разтреперано казваше: «Ама ха, тюх, празна глава… Само да я позлатиш и нищо друго!» Прекрасни времена. А как препускахме надолу по стълбището за двора, спомняте ли си? А как на вечеринката се оказа, че Арбузов можел да свири на роял? Помните ли как опитите му все не излизаха? И каква рима бяхме измислили за «опити»?“ — „… просто да не реагирам“ — бързо си каза Лужин. „И всичко това се разпиля — продължи Петришчев. — Ето ни тук на бал… А, впрочем май си спомних… Ти се занимаваше с нещо такова, когато напусна училището. Какво беше? Да, разбира се — шах!“ — „Не, не — каза Лужин. — За бога, струваше ли си…“ — „Е, извинете — добродушно промълви Петришчев. — Значи нещо бъркам. Да, да, такива работи… Балът е в разгара си. А ние тук разговаряме за миналото. Аз, да ви кажа, съм обиколил целия свят… Какви жени има в Куба! Или пък например веднъж в джунглите…“